Нито един сантиметър, нито една отсянка, нито един звук не беше фалшив; почувствувах се така, сякаш за първи път използувам сетивата си, а след това, щом влязох в кафенето, се възвърнах към нормалното си състояние така леко, както се приземява скачачът със ски.
Седнах до прозореца и поръчах чай. Прозорецът беше дълъг, закръглен и се разпростираше по предната стена на кафенето като стъкло на капитански мостик. Моята маса беше до средата на прозореца и можех да виждам всички улици, които водеха към площада. Най-широка беше „Маркет стрийт“, която образуваше едната страна на площада; три тесни, калдъръмени улици започваха от четирите крайни ъгъла, а една друга уличка, толкова тясна, че едва можеха да се разминат двама души, започваше от половината на лявата страна. Двете къщи, изправени една срещу друга, в края на тази уличка, бяха облицовани до половината с дърво; разбрах, че са в елизабетински стил — гредите бяха неделима част от постройката, а не наковани върху мазилката. Следващите две къщи бяха съединени с мост, целия от ковано желязо и стъкло, сякаш само този мост не им позволяваше да увиснат и да се допрат една до друга. Улицата се казваше „Уличката на палача“; възможно е, помислих аз, там наистина да е живял някакъв палач, интересен мъж с окървавени ръце от времето на Елизабета, а не дребничко, нездраво, отегчително човече с бомбе.
Точно тогава келнерката ми донесе чай и се случи нещо, което промени целия ми живот. Може би това не е съвсем вярно; предполагам, че моят инстинкт щеше да ме доведе до днешното ми положение дори и ако онзи следобед не бях седял до прозореца в кафене „Силвия“. Може би в този миг не бях „разпределен“, както казват в Министерството на труда, но наистина ми бе показан пътят към една съдба, коренно различна, от съдбата, която по това време бях определил за себе си.
Срещу кафенето, пред една адвокатска кантора, беше паркиран нисък, спортен „Астън Мартин“ с калници като на мотоциклет. Автомобилът притежаваше здравата полезна елегантност на добрите британски спортни автомобили — това качество, което би могло да се изрази само с употребата на термини от речника на рекламните агенти: изработен от майстори, „породист“ и т.н.; аз мога да кажа само, че беше прекрасна кола и това бе достатъчно. Преди войната може би е струвала колкото три малки лимузини; такава кола не беше предназначена за делови хора, нито за семейни излети, а за играчка на някой богаташ.
Докато й се възхищавах, от кантората излязоха млад мъж и момиче. Младият мъж се готвеше да завърти ключа, за да запали колата, когато момичето му каза нещо и след кратък спор той вдигна предното стъкло. Момичето оправи косата му; този жест ме смути особено много — сякаш отново се вдигна някаква преграда пред очите ми, но сега по чисто мисловен път.
С подобна кола младежът се нареждаше автоматично в класа, много по-висока от моята, но това беше само въпрос на пари. Момичето с равномерния си загар и с късо отрязаната руса коса, чиято прическа беше толкова обикновена, че можеше да бъде само скъпа, беше далеч от моя обсег, както и колата. Но и притежанието на момичето беше също тъй въпрос на пари, въпрос на цената, която имаше диамантеният пръстен на лявата й ръка. Всичко това сега изглежда твърде явно; но дотогава аз схващах подобни истини само теоретически.
„Астън-Мартинът“ тръгна с дълбоко, равномерно ръмжене. Когато мина край кафенето към улица „Сент Клер“, забелязах масленозелената ленена риза и копринения шал на мъжа. Яката на ризата не беше извадена от сакото; той носеше тази доста театрална комбинация, с прозрачна небрежност. Всичко в него беше свободно и леко, но не уморено и отпуснато. Лицето му бе незабележително, с ниско чело и тънка, късо подстригана коса без брилянтин. Бе лице на богаташ, загладено от сигурността и добрия живот.
Той никога не е бивал принуден да работи за нещо, което е желал; всичко му е било давано. Заплатата, от която бях толкова доволен, когато ме повишиха от десети в девети клас — на него щеше да му се стори жалко подаяние. Костюмът, в който толкова се харесвах — най-хубавият ми костюм, — би му се видял евтин и неприятен. Той сигурно нямаше най-хубав костюм — всичките му костюми бяха най-хубави.
За миг изпитах омраза към него. Сравних го със себе си, общински чиновник, подчинен драскач, който скоро ще стане тъпанар, и изпитах киселия вкус на завистта. Но веднага се отърсих от нея. Не по морални съображения, а защото тогава почувствувах, пък и досега мисля, че завистта е твърде дребен и жалък порок — затворникът се мръщи, че на съседа му дали повече чорба. Това обаче не потуши яростта на желанието ми. Исках един „Астън Мартин“, исках ленена риза от три гинеи, исках момиче, обгорено от слънцето на Ривиерата — това бяха мои права, поне така го усещах, мое наследство, подписано и подпечатано.