Докато гледах как се отдалечава задницата на „Астън-Мартина“ с бляскавата нова табелка „ГБ“12, спомних си за „Ефикасния тъпанар“ — главния касиер на Дафтън, който купи на старо един „Остин севън“. Това беше най-многото, което можеше да ми предложи общината, но не беше достатъчно. Още тогава на самото място реших: аз ще се насладя на удоволствията, от които се ползуваше младият мъж. Щях да прибера наследството. Това беше съвършено ясно и непреодолимо също като чувството на призвание, което изпитват лекарите и мисионерите, макар че в моя случай, разбира се, призванието ме подтикваше да правя добрина на себе си, а не на другите.
Ако Чарлз беше с мене, нещата щяха да се развият другояче. Бяхме си изработили особен начин на разговор, за да разпръснем завистта и нейната противоположност — просташкото възхищение. „Ех, какво капиталистическо животно“ — щеше да каже Чарлз. „Дай обратно дрехите на момичето, Лафърд — щях да кажа аз, — тялото й започва да посинява.“ А Чарлз щеше да каже: „Жабешките ти очи блестят похотливо. За момичето или за колата?“
Щяхме да продължим по същия начин доста време, като говорим все по-оскърбително и накрая се залеем в смях. Това беше нещо като заклинание, ритуал; откровеното признание на завистта сякаш ни прочистваше. Беше твърде смислена процедура; но ми се струва, че постигаше своята цел прекалено точно и засенчваше обстоятелството, че материалните обекти на нашата завист бяха достижими.
Аз не знаех как да ги постигна. Приличах на офицер, току-що излязъл от военното училище, който в този миг не може да преобрази безпорядъка от страх, барут и трупове в ясния и непреодолим метод на нападението. Въпреки това бях сигурен, че ще се добера до исканото положение. Започвах атака и за другите щеше да бъде по-добре да не се опитват да ме спрат. Бихте могли спокойно да кажете — генерал Джо Лемптън е започнал военните действия.
4
На следния ден Боб и Ева Стор дойдоха на чай. По-късно щях да стана голям приятел с тях; през този следобед те ме уплашиха. В началото помислих, че са брат и сестра, понеже много си приличаха — дребни, тъмни, с чипи носове и големи уста. Говореха много, предимно за театър и най-вече за „Уорлийските драматици“.
Бяха гледали всички най-нови пиеси и балети и знаеха много подробности за личния живот на знаменитостите. „А на генералната репетиция се домъкнаха ескадри таксита — разправяше Боб, — от които изскочиха орди от педерасти. Театърът замириса на бардак. И това, мили мой, представлява идеалът за мъж — любовник за английската домакиня; цели тълпи глупачки примират по този тип!“
Тогава Ева се намесваше със своята скандална новина. „Той не е чак толкова лош, мили, искам да кажа, не развращава никого, понеже приятелите му са си били развратени и преди това. А какво ще кажеш за бедния Роджер? Беше възхитен, когато получи онази роля. Но какви неща са му искали да прави…“ Тя назова името на един режисьор и актьор, когото познавах поне от рекламите, като апотеоз на мъжествеността. Канеше Роджер на вечеря всяка неделя. Опитвал се да го напие и когато това не минало, предложил да му повиши заплатата… Тогава Ева се намесваше. Разбира се, Роджер напусна трупата. „Ако трябва да върша подобни работи, за да напредна в театъра“… — заяви той — спомняш ли си, Боби, мили? — „то между мене и театъра всичко е свършено!“ Бедното агънце едва не заплака.
За миг се замислих дали Роджер не е бил слаб в работата си и не е измислил тази история, за да оправдае своето изгонване, но си премълчах. Когато свършиха, останах с впечатление, че в цялата театрална среда няма нито един нормален човек; в най-добрия случай биваха евнуси или нимфомани.
И двамата говореха, сякаш са в непрекъснат досег с професионалния театър. Всъщност познаваха само неколцина професионалисти, предимно млади хора, като Роджер, които наскоро бяха завършили театралното училище. При „Драматиците“ понякога идваха като лектори артисти и драматурзи, повечето от тях западнали нищожества, които обменяха своите запаси от скандални истории срещу безплатна чашка алкохол, а при повече късмет получаваха богата вечеря и легло през нощта.
Разбира се, тогава всичко това не ми беше известно; мислех си, че Боб и Ева притежават огромен житейски опит. Че са близо до лошия и преди всичко богат свят. В сравнение със Седрик и мисис Томпсън те изглеждаха много млади, не много по-стари от мене, макар той да беше на тридесет и седем години, а тя на тридесет и три и да имаха двама сина.