Обгърнах по-плътно талията й.
— Можете да карате, където си искате, Боб — отвърнах аз. Усещах нейната мека и топла плът.
Кварталът, в който се намираше театърът, представляваше, както бе казала мисис Томпсън, истински лабиринт от малки улички. За миг ми напомниха Дафтън; но в тях имаше топлота и жизнерадост, които винаги са липсвали на Дафтън.
Може би за това допринасяше и театърът. Дори и най-мизерният театър излъчва веселост, сякаш непрекъснато известява за съществованието на един по-широк свят, за неща, които излизат от сивотата на домашното пране и плащането на наема. И разбира се, Уорли не бе пострадал толкова тежко от кризата; той събираше яйца в твърде много и твърде различни кошници. През 1930 година три четвърти от работното население на Дафтън беше останало без работа; спомням си улиците, пълни с мъже, чиито лица бяха бледи и подути от хляба, маргарина и спането до обед, помня и децата им, които ходеха с гуменки посред зима. И тази жълтеникава като гной река — най-голямото оскърбление за всички, по-лошо дори от горичката Стаг, последните остатъци от природа край Дафтън, която съветът изсече, загради с бодлив тел и на нейно място посади влажна, строго подредена борова плантация. Кризата донесе униние и мъка в Дафтън не само докато траеше; дори когато всички отново тръгнаха на работа, в града все още се чувствуваше атмосфера на бедност и несигурност, остана цяла орда от долни, подлички страхове, подобни на незаконните деца, които остават след нахлуваща армия.
Мога да прибавя, че всичко това не ме безпокоеше от политическа гледна точка. Въпреки че ако работата ми позволяваше да участвувам в политическа дейност, може би бих се опитал да разчистя цялата бъркотия — от някое място, като Хемпстед14, където (можете да вярвате или не) живее дафтънският депутат лейбърист. (Гласувах за него в 1945 година съвсем случайно, отчасти защото мама и татко се зарадваха и отчасти защото консервативният кандидат беше роднина на Торвърови, които имаха най-голямата фирма в Дафтън, и не исках да ги подпомагам по този начин — това би било все едно да им оближа и без това добре облизаните обувки.)
Гласът на мисис Томпсън прекъсна мислите ми.
— Когато бях момиченце, винаги си въобразявах, че вратата на монсеньор дьо Маладроа е някъде по тия места. Обичах да скитам и да търся приключения.
Малката кола миришеше на кожа, тютюн и парфюм; бедрата ми отново започнаха да усещат тялото на Ева. Бях в Уорли и отивах с кола в театъра; Дафтън беше далеч, Дафтън беше мъртъв, мъртъв, мъртъв…
— И случи ли ви се някакво приключение — попитах мисис Томпсън. Лицето ми беше в косата на Ева.
— Веднъж едно малко момче ме целуна — отвърна тя. — Един ужасен малък хулиган с червена коса. Грабна ме и ме целуна. След това ме удари и избяга. Оттогава винаги съм привързана към това място.
— Този мъж — поде сериозно Боб — днес е най-богатият човек в Уорли. От мига на тази съдбоносна среща не е погледнал друга жена. Всеки мисли, че е коравосърдечен и необщителен, че държи само на парите и на тяхната власт. Но понякога, когато седи сам в своята огромна къща в джорджийски стил горе на Върха, той си спомня за онова обаятелно момиченце, полуангел, полуптичка и суровите му очи се смекчават от няколко сълзи… Трогателно, също като Данте и Беатриче.
Той спря колата пред театъра.
— Данте е имал жена и многобройно семейство — каза меко Седрик.
— Печелиш — отвърна Боб, излизайки от колата. — Въпреки това историята е красива.
Мисис Томпсън не продума, но се усмихна на Боб.
Фасадата на театъра беше от блестящ бял бетон, а над входа имаше голям, осветен надпис. Ниските букви на надписа придаваха на театъра вид на нощен клуб, което според мен беше направено нарочно. Зрителната зала миришеше на талаш, боя и тебешир. Беше декорирана в кремаво и сиво, с обикновена сцена в рамки, чувствуваше се някаква педагогическа атмосфера; но не съм сигурен дали това не се дължеше на училищната миризма. Публиката бе съвсем обикновена; почти очаквах, че театърът ще е пълен с хора като Боб и Ева, които на висок глас ще проявяват духовитостта и театралните си познания.
Пиесата също беше съвсем обикновена. По време на войната се бе задържала три години; бях я пропуснал, защото по времето, когато я бяха давали за първи път, се намирах в пленнически лагер 1000. В пиесата се говореше за едно твърде привлекателно семейство от висшата средна класа. Неговите членове едва-що не изневеряваха, спечелваха огромно богатство, едва-що не се женеха неразумно, едва-що не пропускаха истинското си призвание и т.н., като всичко се оправяше накрая от мъдрата стара баба. Твърде смело за подобна пиеса, тя изговаряше пролога и епилога, като се поклащаше в люлеещия се стол и се занимаваше с плетиво, чрез което прекъсваше монолога си.