Пиесата ми достави удоволствие по същите причини, поради които „Дневникът на мисис Дейл“ се харесва на хората — действуващите лица принадлежаха към заможното съсловие, към което и аз исках да принадлежа; сякаш човек се превръщаше в невидим наблюдател на живота в някоя от големите къщи на улица „Игъл роуд“. Всичко беше твърде успокояващо, чак до комичните прислужници със златни сърца. (Бавачката предложи спестяванията си на господаря, когато той рискуваше да се разори, и аз съвсем ясно чух една жена зад мене да подсмърча.)
По средата на първо действие видях за първи път Сюзън. Тя играеше най-малката дъщеря, невинно момиче, което едва не разкъсва сърцето си по един възрастен мъж — поне така го описа „Уорли клариън“. Спомням си първата й реплика: „О, по дяволите, закъсняла съм! Здравей, мамо, мила моя!“ Ругатнята, разбира се, беше заимствувана от „Възрастният мъж“, жизнерадостен, посивял композитор; той ругаеше, когато новата му симфония не вървеше, и това беше сигурен признак на неговата житейска опитност и развратеност.
Гласът й беше млад, жизнен и имаше акцента на добро училище. В пиесата се предполагаше, че е на шестнадесет години, но на нея й липсваше бебешката подпухналост и несръчност на тази възраст и предположих, че е на около деветнадесет. Не играеше твърде добре, но за мене тя съживи цялата глупава пиеса. Самата роля не се нуждаеше от някаква особена интерпретация; тя подхождаше на всяко младо, красиво момиче, което владееше добре изговарянето на гласните. Към нея ме привлече съвсем обикновената й красота. Черна, дълга до раменете коса, големи, кръгли кестеняви очи, ясно очертан нос и уста, трапчинки — приличаше на момичето от американските реклами, на което винаги подаряват часовник „Хамилтън“ или кола „Неш Ерфлайт ейт“. Можеше да бъде сестра на момичето, което видях, пред кафене „Силвия“.
Двамата с Чарлз на времето бяхме изработили таблица за категоризация на жените, като не пропуснахме да отбележим, че колкото повече пари има един мъж, толкова по-красива е жена му. Дори написахме на машина „Доклад на Лемптън и Лафърд за любовта“. Имаше и приложение със сексуални резюмета. Спомням си, че жените от първа категория бяха съвършени в леглото и отговаряха на съпрузите от първа категория, които са наследили богатство, защото в противен случай не би им останала сила да печелят пари. Мъжете от четвърта категория получаваха своята свръх добавка от жена си само след повишение на заплатата („О, мили, толкова съм доволна, че директорите те оценяват най-после“ — каза тя с премрежени очи), а деветата категория си позволяваха подобни неща единствено в събота вечер и неделя следобед.
Категориите, естествено, се определяха от доходите на съпрузите или годениците, като се почнеше с първата категория за милионери, филмови звезди и директори — всеки с годишен доход над 20 000 лири — до дванадесетата категория за тези, които получават под 350 лири и нямат никакви изгледи да получат повече. Чарлз и аз принадлежахме към седма категория — за хора с доход от 600 лири, за старши чиновници и помощниците; всъщност ние принадлежахме към по-долната категория, но системата допускаше, че съпрузите се избират не само по настоящата им заплата, а и по перспективите, които имат, и затова предполагаше известна интелигентност у жените над десета категория. Нашият график, разбира се, невинаги се оказваше безпогрешен, понякога мъже от седма категория вземаха съпруги от трета — жени, които можеха да се омъжат за мъже с 5000 лири годишен доход, а понякога самоиздигнали се мъже от трета категория водеха съпруги от десета категория, с които се бяха свързали, преди да забогатеят. Но обикновено въпросните мъже от седма категория загубваха жените си в полза на любовници, които успяваха да ги оценят, или, което е още по-лошо, трябваше да слушат оплакванията им от немотията през целия си останал живот; а мъжете от трета категория обикновено си намираха любовници от същата категория. Несъмнено, всичко това изглежда твърде цинично, но факт е, че Чарлз и аз можехме да отгатнем дохода на съпруга с точност до петдесетина лири. По едно време точността на нашата система започна да ме потиска. (Това бе, когато целият ми хоризонт беше ограничен от Дафтън и устава на асоциацията на общинските чиновници.) Знаех, че съм еднакво годен за любов и доста по-красив от „Лъскавият тъпанар“, млад мъж с пригладена черна коса, лъснало червено лице, златен часовник „Ролекс“, златен пръстен, златна запалка и златна табакера; но понеже баща ми не беше борсов спекулант, можех да се надявам най-много на жена от шеста категория, а той автоматично щеше да вземе жена от трета.