— Не ме бива за тия неща — каза той накрая, когато успях да оправя грешката. — По цял час на ден прекарвам над тези проклети книги! Струва ми се, че е чиста загуба на време. Да не говорим, че и на вас ви губя времето.
— Дядката скоро ще избухне — казах аз, докато гледах как един мъж с бяла коса се опитваше да обясни какво иска на един младши помощник, слабичък младеж, придобил вече приведената стойка на библиотекар. — Вижте какво, Реджи, ще говоря с Хойлейк по въпроса за счетоводните книги. Сигурно ще открием някакъв по-лесен начин.
Помислих си, че бихме могли или да намалим броя на разписките, или самите ние да се заемем с цялата работа, като събираме парите и всяка сутрин ги нанасяме в книгите. Каквито и предложения да правех, Хойлейк ги изслушваше. Той беше значително подобрено издание на „Ефикасния тъпанар“. Дори и сега ми бе неприятно да си спомням за „Ефикасния тъпанар“. Той беше с голяма глава, къса омазана коса и абсолютно неподвижно лице. Лицето му не изразяваше достойнство, нито беше вкаменено, а просто мъртво; сякаш изсмукваше всичкия кислород от заобикалящия го въздух. Бях успял да му се подмажа и да го накарам да повярва, че уважавам неговата работоспособност, и той ме обичаше, доколкото изобщо можеше да обича някого. Но работата ми с него винаги беше съпроводена с напрежение.
Беше един от тези местни чиновници, които имат чувство на вина към своята постоянна работа и тридесет и осем часовата работна седмица; непрекъснато ми напомняше колко тежък е животът извън нашата служба. И винаги се безпокоеше какво мислят за нас в Съвета. Всъщност нямаше защо да се безпокои; повечето съветници нямаше да забележат нищо дори ако всички чиновници от общината тръгнеха за работа съвсем голи. Но имаше няколко души, които, за да си направят реклама в местното вестниче, се самоизтъкваха като непримирими врагове на разглезената бюрокрация.
Винаги, когато в „Дафтън обзървър“ се появяваше някакво заглавие по наш адрес („Съветникът удря по масата на конференцията“, „Крайно време е в общината да отиват навреме на работа“, „Нереално увеличение на заплатите“), „Ефикасният тъпанар“ засилваше своята дейност и бивахме наводнени от малки съобщения, написани на пишеща машина, които започваха с: „Беше доведено до мое знание…“ и завършваха с: „това трябва да престане“. Още по-лоши бяха неговите „пиперливи разговори“, както сам той ги наричаше. Те ставаха по-отвратителни и поради обстоятелството, че той можеше да говори, без да мърда устните си и не се забелязваше откъде излиза ясният му металически глас.
От нас се очакваше да работим през цялото време, нещо, което на пръв поглед изглежда естествено. Лошото бе, че винаги когато се захващахме за някоя работа, бивахме принудени да я прекъснем, а това в крайна сметка отнемаше много повече време, отколкото десетте минути, прекарани в пушене или флирт с машинописката. Работехме извънредно поне една вечер в седмицата; това му доставяше огромно удоволствие, особено ако някой член на Съвета го чуеше; но ако подчинените му можеха сами да определят ритъма на работата си, подобно нещо щеше да се окаже излишно. Хойлейк бе пълна противоположност на „Ефикасния тъпанар“. Нисък, закръглен и благодушен, с малки мустачки, подобни на четка за зъби, и очила с черни рамки; винаги ми напомняше Робертсън Хейр16, само че имаше лек йоркширски акцент. Оставяше ни да се оправяме сами; не го интересуваше как върви работата, стига да се завършва в срока, който бяхме обещали, и не приемаше да го отегчават с подробности. Поради това неговата служба беше много по-ефикасна от службата на „Ефикасния тъпанар“ и ние представлявахме група специалисти, а не сборище от сметачни машини.
Това беше, така да се каже, още един дар на Уорли — за първи път бях напълно щастлив в работата си. Присъединих се към „Драматиците“ и започнах да се движа сред хора, каквито не познавах дотогава. „Драматиците“ представляваха нещо като клуб, в който не беше трудно да се влезе, особено за един млад мъж. В същото време достъпът в него бе ограничен: нищо не спираше членове на работническата класа да членуват в него, но въпреки това те никога не членуваха. „Драматиците“ ми дадоха нещо, на което никога до този миг не се бях радвал — чувството да принадлежа, да бъда част от една общност. Може би това звучи малко пресилено, но нека оставим този въпрос. Общо взето, бях щастлив и задоволен; дори може би прекалено. Вече бях забравил решението, което бях взел през онзи следобед в кафене „Силвия“.