— А защо ми обеща?
Тя вдигна рамене.
— Ти го очакваше. Освен това не съм сигурна, че съм ти обещавала нещо.
Обхвана ме тръпка на страст и гняв. Когато я целунах в неделя, всичко сякаш се нареждаше, както исках. Докато я притисках към себе си и усещах гъвкавото, напарфюмирано тяло, чисто и скъпо, аз си мислех, че най-после ще имам жена, която няма след това да плаче от срам, нито пък ще яде риба и пържени картофи, докато го върши. В дафтънския „Локарно“ бих се оправил много по-добре.
— Обичаш да флиртуваш, а, мила? — рекох й аз. — Никого ли не си ядосала истински досега?
— Аз се движа само между цивилизовани хора — отвърна тя.
Поех дълбоко въздух. Нямаше смисъл да се гневя.
— Не се плаши. Няма да те безпокоя. — Усмихнах се насила. — Белята е, че си прекалено привлекателна.
Последва малка пауза. Когато заговори отново, гласът й беше смекчен.
— Джо, ти си твърде неопитен. Не можеш да вземеш всичко наведнъж. Ще го запомниш ли?
— Ще го запомня — обещах, без да зная какво точно иска да каже.
6
Същата вечер се четеше за първи път „Фермата на Мидоус“. Когато пристигнах в „Драматиците“, режисьорът Рони Смит беше вече там. Той работеше в една банка, въпреки че от пръв поглед човек не би могъл да предположи това. Носеше обувки от зелена шведска кожа, стари износени панталони от каша, жълт затворен догоре пуловер и спортно сако; с набръчканото си лице и намазаната с брилянтин коса, проредяла по слепоочията, приличаше на застарял актьор; предполагам, че точно този ефект искаше да постигне.
— Здравей, Джошуа! — каза той, или по-скоро извика, понеже това също беше част от театралната му поза. — Прекрасна роля имаш. Не от тоя свят! — Той повтори със задоволство фразата си. — Не от тоя свят! Само че ще трябва здравата да поработиш, ей богу, здравата ще трябва да поработиш!
— Ще го изплашиш — предупреди го Ева, която току-що бе влязла заедно с Алис. — Малкият е дошъл да се забавлява, нали, любов моя?
— Здравей, Ева — рекох аз. — Здравей, Алис. — Много си привлекателна.
— Твърде мило от твоя страна — отвърна тя. — Всъщност се чувствувам ужасно. — Гласът й не беше приятелски; съвсем сигурно беше, че не изпадна веднага под въздействието на моя чар.
Застанала до Ева, която имаше розов цвят на лицето и цялата преливаше от жизненост, Алис наистина изглеждаше бледа и измъчена. Косата й беше с цвят на светъл мед и по това време я носеше на кок. Чертите й бяха нежни. Имаше ъглесто, сплескано модно тяло, на което големите гърди изглеждаха като чужди; под белия пуловер те сякаш увисваха от собствената си тежест. В известен смисъл това ме привличаше повече, отколкото твърдостта; даваше гаранция за действителност.
Спрях мислите си. Безполезно беше. Спомних си как Ева се въртеше около мене: „Прекрасен си, трябва да направим нещо, ще избягаме“ — и каква беше ползата? Спомних си за Сюзън на последното събиране; Джек нито за миг не я изпусна от очи и я отведе направо у тях с лъскава нова кола „МГ“. Алис не беше за мене. Трябваше да се откажа от тази идея, преди да се бе загнездила здраво в главата ми.
Огледах останалите актьори. Хърбърт Даунс притежаваше малка тъкачна фабрика; бащата на Джони Роджърс бе собственик на склад за въглища, а бащата на Ан Балби имаше три бакалници; Джими Матюс беше най-младият и посещаваше Ледърфордския технически колеж; Джими щеше да помага на баща си в семейната фирма, както сигурно правеше Джони. Големият брат на Ан изучаваше бакалската търговия, разбира се, от долу на горе като обикновен продавач. Ан възнамеряваше да се запише в Ледърфордското художествено училище, което щеше да я предпази от неприятности, докато се оженеше по всяка вероятност за Джони; бащата на Джони разрастваше своята търговия твърде бързо при негодното управление на лейбъристите. Всички те имаха повече пари от мене, но това не бяха големи пари. Лесно можеше да се постигне тяхната категория и затова не изпитвах особено уважение към тях. Гледах свободните им, но заучени жестове, когато говореха с най-доброто си произношение за „Тази дама не бива да изгаря на кладата“, и им се подигравах наум също като родов аристократ, който наблюдава как търговците подражават маймунски маниерите на по-благородните от тях. Но моето чувство на превъзходство беше краткотрайно; първото четене на пиесата бе много лошо. Може би защото все още ме беше яд на Ева и Сюзън, аз обърквах редовете, произнасях зле най-простите думи и слагах неправилно ударението в почти всяка фраза. Трябваше да спрем за малко, когато споменах „сутиенът на кантонера17“; аз също се присъединих към общия смях, но това ми струваше твърде голямо усилие.
17
„Сутиенът на кантонера“ — непреводима игра на думи — поради неправилно произношение на думата „мангал“ тя звучи като „сутиен“. — Б.пр.