— Каква мисъл само — каза Алис. — Еротични пороци сред работническата класа! — Тя се обърна направо към мене.
— Аз също принадлежа към работническата класа — мрачно забелязах аз. — И няма нужда да ми обясняваш хапливата си забележка. Познавам твърде добре благородниците. На времето ми се случи да прочета една книжка.
Алис се изчерви.
— Не би трябвало… — започна тя и спря. — Ще ти го кажа после. — Усмихна ми се и наведе очи към текста на пиесата.
През останалото време не преставах да поглеждам към нея. Понякога, когато не четеше ролята си, тя ми се виждаше съвсем обикновена, дори грозна: брадичката й беше тежка, безформена, а бръчките по лицето, и шията сякаш бяха издълбани с нож. Но когато играеше, лицето й се оживяваше; всъщност човек не забравяше недостатъците на това лице, а те му ставаха скъпи и го възбуждаха. Пред нея другите жени изглеждаха безвкусни и развлечени; с учудване забелязах, че същото се отнасяше и за Ева.
Когато свършихме, Рони за миг остана загледан в нас, като пуфкаше шумно с лулата и си играеше с куп писмени бележки и златна химикалка.
— Ще трябва здравата да поработим, хора. Пиесата е много по-тънка, отколкото изглежда. — Той извади лулата от уста и посочи с дръжката й към мене. — Джо, не забравяй, че си прост, честен фермер. И внимавай с… дамското бельо. — Всички се захилиха, освен мене. — Всъщност най-добре ще бъде да махнем изобщо този израз.
— Пази се, Джо; Рони обича много да съкращава — обясни Ева. — Ако не се пазиш, нищо няма да остане от ролята ти.
— Всички пиеси трябва да бъдат съкратени поне наполовина — захили й се Рони.
— Виж ти, ние двамата с Орсън Уелс! — прошепна на ухото ми Алис.
— Добре, приятели — каза Рони. — За тази вечер стига. Двамата с Хърбърт ще се опитаме да изтълкуваме по-добре фабулата.
— Ще пием ли по едно кафе? — попитах Алис, когато стана.
— Не, благодаря.
„Върви по дяволите“, помислих си и й обърнах гръб.
— Но би могъл да ме почерпиш една бира.
— Къде? В „Кларенс“?
— Не, там има много от „Драматиците“. Прекалено чисто и добре осветено е. Скоро ще инсталират луминесцентно осветление. „Сент Клер“ е по-приятно заведение. Тъмно е, мирише на бира и на свещи.
Колата й, зелен „Фиат 500“, беше паркирана пред театъра.
Тя отключи вратата откъм кормилото и се поколеба.
— Можеш ли да караш?
— Мога. Колкото и чудно да е, мога — отвърнах аз.
— Не бъди толкова чувствителен.
— Не съм…
— Именно от чувствителност го каза. А аз просто си помислих, че може би ще ти е приятно да караш. Повечето мъже не обичат да ги возят жени. Пък и аз съм много лош шофьор.
Не казах нищо, а седнах на шофьорското място и й отворих вратата.
Приятно беше отново да карам кола; не че бях притежавал някога собствен автомобил. Научих се да карам във въздушните войски, делях един „Остин“ с трима души от екипажа на самолета. Когато включих на първа скорост, отново се пренесох по безлюдните равнини на Линкълншир, с каса бира в багажника и Томи Дженкс отново подхващаше рефрена на „Котки по покривите“ или „В движение“, или „Трите стари дами“. Почувствувах лека тъга по тези отминали дни, когато можех да си позволя да харча четири лири седмично за бира и цигари, а знакът със сребърното крило беше пропуск за безплатни пийвания и жени от по-висока категория. Този „Остин“ не беше кой знае какво, разбира се, след като са го употребявали твърде зле в течение на седемнадесет години — но четвърт от него ми принадлежеше. Томи го сплеска по „Норд Финчли Роуд“ и заедно с това сплеска себе си, една жена ефрейтор и войника, който бе карал отсрещния джип.
— Намръщи се — каза Алис. — С тази шапка приличаш на гангстер, не го ли знаеш? Свий вдясно, тука, моля ти се.
— Къде сме?
— Близо до „Сент Клер роуд“. Всъщност това е по пътя за в къщи.
— Ти сигурно живееш точно на Върха, нали? — В гласа ми вероятно се бе промъкнала заядлива нотка; видях, че потръпна, и се почудих какво ме е прихванало.
— Живея на „Линет роуд“ — отвърна тя. — Не аз съм избрала къщата. Но въпреки това мисля, че е доста приятна. Ти живееш на „Игъл роуд“, нали?
— Живея там под наем — казах аз.
Карахме надолу по „Поплар авеню“. Една голяма къща вляво беше обляна в светлина и оттам се разнасяше музика. Сред високия зид зееше полуотворената врата, зърнах вода и бяла платформа.
— Господи — възкликнах аз, — плувен басейн!
— Тука живее Сю Браун — уведоми ме Алис. — Тази вечер празнува рождения си ден.