— Колко мило от тяхна страна! — рекох аз. — Предполагам, че и Джек е между гостите. Ако мога да говоря така фамилиарно за него:
Алис сякаш не ме чу.
— Завий вляво — каза. Спуснахме се по един тесен път и излязохме на малко площадче. В този квартал къщите бяха по-малки; големите къщи от върха на улицата бяха последните крепости на този свят с частни плувни басейни, тополи и нови коли „МГ“. Мястото, заето от работническата класа край гарата, се разпростираше много повече, отколкото предполагах, и служеше за преграда между дима в долината и „Поплар авеню18“. Няколко тесни каменни стъпала водеха от площадчето към права, настлана с чакъл улица. „Сент Клер“ се намираше на една близка пряка.
Както беше казала Алис, заведението бе тъмно и миришеше на бира и свещи. Малката стая до бара беше празна и само двама старци седяха пред огъня. На стените висяха две стари гравюри на града и една снимка на къща с отнесен покрив от урагана през 1888 година. Останалата площ бе заета от лъснати медни конски украшения и грейки. Диваните покрай стените бяха меки, тапицирани с кожа.
Алис се огледа със задоволство.
— Това наричам уют — каза тя. — Толкова е уютно, че става почти зловещо.
Кръчмарят, слаб човек с посивели коси, потътри крака из стаята.
— Добър вечер, мисис Айсджил. Добър вечер, сър. С какво мога да ви услужа?
— Да опитаме „Старата“ — предложи Алис. Това е истинска бира, нали, Берт?
— Прекрасна напитка, мисис Айсджил — отвърна той със своя плътен погребален глас. — Превъзходна бира.
И наистина бирата се оказа много добра — тъмна, сладникава и гъста. В „уютното място“ беше топло и спокойно и ми беше приятно да бъда с Алис; не изпитвах никаква необходимост да флиртувам с нея и затова не ме беше страх от неуспех. Дадох й цигара. Когато съм под напрежение, забравям да пуша; сега запалих първата си цигара през тази вечер и тютюнът ми се услади със силния си вкус — съвсем малко му трябвате, за да залюти, а аз го обичам точно такъв.
— Виж какво, Джо — поде Алис, — предстои ни да работим заедно, така че трябва да изгладим недоразуменията помежду си. Престани да се ежиш, за бога. Не исках да ти го кажа, докато другите бяха наблизо, но ти ме обиди ужасно. Да не би да имаш комплекс за малоценност или какво?
— Не, няма такова нещо — измърморих аз.
— Тогава какво има?
— Стори ми се, че ми разиграваш „Господарката на замъка“, това е всичко! Баща ми не е имал фабрика или завод, но то не значи, че не съм чел нищо или че не мога да карам кола. — Сам разбирах, че обяснението не е убедително, всъщност не бях никак сърдит на Алис.
— Но, Джо, мили — продължи тя, — кой обръща внимание на тези неща? Аз не обръщам внимание. Същото важи и за Томпсънови. Ева също… — Тя се намръщи. — Май че в Ева е цялата работа, нали? Тя обича да подвежда младежите и след това да се прави на светица. Родена е да се закача и никога няма да се поправи. Знаеш ли, никак не бих се изненадала, ако… не, по-добре е да не го казвам.
Поръчах още бира.
— След като си започнала нещо, по-добре е да го кажеш докрай.
— Не бих се изненадала, ако разказва на Боб за закачките си с младежите. И двамата са студенокръвни. Нали не си я взел сериозно?
— Зависи какво разбираш под сериозно.
— Същото, което и ти, мили.
— Бог ми е свидетел, че не съм. Нито за минута! — Изсмях се. — Какъв ли глупак съм изглеждал. — После си спомних за главната си болка. — Джек Уелс — казах. — Все ме гледа отвисоко, все ми приказва за офицерската столова, все ми забравя името, когато му говоря!…
— Той скоро ще се върне в университета — рече Алис. — Но независимо от това, ти му се сърдиш за друго. Окупирал е Сюзън. За това е, нали? Не отговорих. Чудно ми беше как стигнахме до такива отношения. Говорех с нея така свободно, както бих говорил с Чарлз; това ме объркваше.
— Нали? — попита тя отново.
— Добре, затова е. Чиста ревност. Сякаш такива като него вземат всичко хубаво по някакво божествено право. Твърде често съм го наблюдавал.
— Иска ми се да те цапна — заяви Алис. — Нали тя не е сгодена за него? А и ти не си женен, нали? Или може би те е страх от него? Защо не телефонираш на момичето и не го поканиш да излезе с теб.
— Не ми е дошло наум — признах аз.
— Май че ти е по-приятно да се самосъжаляваш — продължи тя. — Вместо да предприемеш нещо, ти изчакваш. Може би чувствуваш, че Джек е по-ценен от теб.
— Не — отвърнах аз. — Пък и все едно е дали той е по-ценен от мене, или не, ако тя го иска. Но имам чувството, че не го иска. Свикнала е да се върти около нея и това е всичко… Знам, че би могла да се заинтересува от мен. Точно това ме дразни. Сигурно ще ме помислиш за твърде самонадеян!…