Седрик ми беше обяснил защо Джек иска да получи научно звание.
— Този, който управлява комбинираното предприятие, не може да се специализира — обясни ми той. — Такъв човек трябва да може да мисли изобщо. Ако е запознат прекалено добре с подробностите, не ще може да обхване цялото. Затова Джек отива в Кембридж — да се научи да мисли. — Седрик ми се усмихна затворнически. — Въпреки че всъщност няма голяма разлика. Счетоводителите и инженерите ръководят предприятието, независимо от това, кой стои начело. Единственото необходимо нещо за Джек е да се среща с хората, с които подобава да се среща, и да се учи как да се справя с тях. Да заслепява със своята ученост — нали има подобен израз?
„Добре, добре — промърморих си съвсем по детински, — ще ти свия жената, Уелс, и всичките ти пари няма да ме спрат…“
Отидох до телефонната будка срещу общината и поисках номера на Сюзън, Докато чаках да ни свържат, бях почти склонен да се откажа от цялата история. Ако не беше отговорила, много се съмнявах дали щях да направя втори опит.
— Сюзън Браун е на телефона — каза тя.
— Обажда се Джо Лемптън. Колко официално говорим! — Едно от стъклата на будката липсваше и вътре духаше студен вятър. Ръцете ми трепереха от възбуда. — Имам два билета за балета в събота през нощта. Мислех си дали няма да искаш да го гледаш!
— В събота през нощта ли?
— Искам да кажа вечерта — поправих се аз и мислено се наругах.
— Много ми се иска да го гледам. Почакай за миг, Джо, съвсем съм объркана, току-що излизам от банята.
Представих си голотата й, младото, стегнато и ухаещо тяло. Но веднага махнах тази мисъл от главата си. Това беше нещо, за което не исках да мисля. Не че не я желаех физически; но да я събличам така във въображението си беше присъщо на пубертетните момчета и не изразяваше истинските ми чувства. Мога да го призная съвсем честно — чувствата ми към Сюзън са били винаги, както се казва — почтени. Всяка друга реакция към красотата й би била долна. Дори и без парите й заслужаваше да се ожени човек за нея. Тя беше принцесата от приказките, момичето от древните песни, героинята от оперетите. И естествено принадлежеше към тази категория, защото имаше необходимото лице и тяло и беше в съответната група по богатство. Точно така е във всички приказки — принцесата е винаги красива, живее в златен палат, облича се в красиви дрехи, носи богати накити, яде пилета, ягоди и медени питки, а дори ако й се случи нещастие и се наложи да работи в кухнята, принцът винаги я открива, защото е изпуснала своя скъпоценен пръстен в кейка, който е изпекла за него. Той едва не умира от изненада, когато му я довеждат с изцапаната престилка, мръсните ръце и мръсното лице, защото си помисля, че се е влюбил в обикновена работничка от десета категория. Но тя сваля изцапаната престилка и той вижда прекрасните й дрехи; тя измива ръцете и лицето си и той вижда нейната нежна, бяла кожа. Всичко е наред, тя си е от първа категория и те могат да се оженят и да живеят щастливо навеки. Необходимите качества за една принцеса са брутално ясни.
Сюзън беше принцеса, а аз представлявах равностойността на свинаря. Можете да кажете, че разигравам детска приказка. Лошото беше, че трябваше да се боря с препятствия много по-трудни от драконите и магьосниците, а наблизо не виждах и следа от добри феи. Тази сутрин не можех да предскажа как ще завърши приказката. След като остави телефонната слушалка, тя се забави доста дълго; за миг помислих, че ми е затворила телефона, но някъде на заден план се чуваше шум от прахосмукачка и женски гласове.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза тя. — Не можех да си намеря тефтерчето с ангажиментите. Събота вечер съм свободна, Джо.
Първият дракон беше убит, макар че не беше много голям. Постарах се гласът ми да не звучи твърде тържествуващо.
— Прекрасно. Ще мина да те взема в шест и четвърт, нали?
— Не, не — отвърна бързо тя. — Ще се срещнем в театъра.
— В седем без петнадесет тогава.
— Божичко, мама иде! Трябва да бързам. Довиждане.