Тази вечер, драги мои — започна той, — вие сте само тела. И то много хубави тела, ако ми е позволено да го кажа. Искам да си изясните всички движения, а след това вече ще се занимаем малко и с актьорска игра…
Двамата с Алис имахме три жарки любовни сцени. Очаквах, че ще ми бъде стеснително, но тя самата имаше съвсем безлично поведение и не изпитваше никакво стеснение, така че нашите прегръдки приличаха на бавен танц. Толкова добре ги играехме, че Рони ме поправяше само по два пъти при всяко движение, което за този етап от постановката беше твърде добре. Оставях се тя да ме води, което, разбира се, беше напълно правилно, защото се предполагаше, че тя ме съблазнява.
По-късно Рони беше толкова разчувствуван, че ме похвали.
— Любовните ти сцени Джо, отсега се очертават доста добре. Но другаде виждам неприятностите — намигна ми над очилата си той, — знаеш, нали, става въпрос за скучната, но необходима работа около влизането и излизането, ставането и сядането. Ти сядаш, сякаш… хайде да не бъда вулгарен! А ставаш, като че си седял на пирони! И си съвсем неловък с Ан и Джони. Но с Алис просто оживяваш.
— Алис може да оживи и мъртвите — казах аз. Засмях й се; за мое учудване видях, че се изчерви леко.
Когато Рони спря да ни говори, напуснах сцената след нея и я последвах в залата. Тя взе палтото си от столовете, където го беше оставила. Помогнах й да го облече. За миг, преди да отдръпна ръцете си от раменете й, тя се отпусна върху мене; но и това беше безлично като сценичните ни прегръдки. Аз също облякох палтото си и седнах до нея.
— Възползувах се от твоя съвет.
— Какъв съвет?
— Телефонирах на Сюзън. Отиваме на балет. — Чух гласовете на Рони и Хърбърт някъде иззад кулисите; синя светлина осветяваше обсипаната с угарки сцена. Тънкокраките маси и столове, както и канапето, върху което бяхме играли на любов с нея. Театърът беше малък, но внезапно взе да ми се вижда голям, ехтящ и изоставен.
— Сюзън ли? — попита тя. — А, да, спомням си. Светлината се промени в топло розова. Никога няма да сбъркаш, ако следваш моите съвети. Леля Алис е винаги права.
— Не си леля — възразих аз. — Лелите са над четиридесет и миришат на камфор.
Тя направи гримаса. Забелязах, че брадичката и е малко отпусната.
— Добре поне, че не мириша на камфор. Въпреки това се държа като лелята от „Женски разговори“, или бавачката на Жулиета. — Гласът й ми се стори горчив.
— Съвсем не — казах аз. — На времето гледах веднъж „Ромео и Жулиета“. Онази беше зла дъртачка. Ти си мила и забавна. И някак си… — не се доизказах. Настъпвах в опасна територия.
— Някак съм какво?
— Не ми се сърди. Обещай ми.
— Добре, добре — отвърна тя нетърпеливо, — няма да се сърдя дори да бъде нещо неприлично. Обещавам. — Изглежда толкова глупаво. Не мога… — обърках се аз.
— Също като в „При мисис Бийн“ — каза тя. — Дразниш ме, Джо. Продължавай, за бога.
— Ти си някак си… не… не трогателна. По-скоро загубена като малко момиче. Сякаш търсиш нещо. О, божичко, приказвам като в евтин филм. Забрави какво казах, нали ще го забравиш?
Тя мълча няколко секунди. После очите й овлажняха.
— Колко чудно е ти да ми говориш така. Не, не се сърдя, мили. — Тя бръкна в чантата си. Когато й поднесох огън, с изненада открих, че ръцете ми треперят. В този миг в театъра влезе Джордж Айсджил. Беше облечен в огромно дебело палто, за което не бе достатъчно едър. Имаше малки, добре оформени ръце и ноктите му блестяха от наскоро правен маникюр; носеше пръстен с герб на средния пръст и пръстен с диамант на кутрето. Въпреки маникюра и диамантения пръстен не изглеждаше женствен; но не изглеждаше и мъжествен. Сякаш нарочно бе избрал мъжкия си пол, защото беше по-удобен и по-доходен. Не го харесах още от пръв поглед, но не така, както не харесвах Джек Уелс; у Джек нямаше нищо опасно, а у Джордж Айсджил забелязах студена наблюдателност, която ме посплаши; имаше вид на човек, който никога не може да се прояви като глупак.
— Дойдох да избавя жена си от вас, разбойници и вагабонти — рече той. — Понеже жена ми е развалила „Фиата“.
— Това е Джо Лемптън — представи ме Алис. — Моят любовник.