Литературната кариера на Брейн действително възпроизвежда на жизнено ниво пътя на героя му Джо Лемптън към висшето общество. С не по-малка удачливост писателят се домогна до позиция в литературния елит и усвои стандарта, съответствуващ на новия му статут. Той продължи да анализира съвременното английско общество, но вече от позицията на човек, който е овладял законите му и гледа на него не с гняв, а със снизхождение.
За да оценим правилно пътя, който извървява Джон Брейн като писател, е необходимо обаче да направим колкото е възможно по-прецизен анализ на изходната му позиция. Отправната точка в случая е един зашеметяващ успех. Някой мъдър човек беше казал, че едно от най-големите проклятия е ранното признание. Ако приемем на доверие подобно твърдение, можем да направим обобщението, че това „проклятие“ падна върху всеки от „сърдитите млади хора“, тъй като триумфът идваше при тях почти без изключение с първата им книга (тук не вземаме пред вид някои ранни писателски опити, като например няколкото непубликувани разказа и неуспешната първа — и последна — пиеса на Брейн).
Рано извоюваният престиж определя творческата съдба на писателя, тъй като му налага един основен стимул — да го потвърди и да го задържи. Успехът обаче има две страни, които по принцип са в конфликт помежду си. Едната е свързана с реалните достойнства на аплодираната творба, а другата — с реакциите на читателската публика. Ранният успех често насочва писателя към съхраняване на славата сред читателите, а това невинаги се осъществява без художествени компромиси. Удачният дебют с „Път към висшето общество“ беше многостранно обусловен, но авторът отдаде очарованието на таланта си предимно на няколко отделни фактора и ги превърна в залог за следващите си успехи. Той продължи изграждането на специфичния си директен стил, на непосредната техника на повествованието от първо лице; задълбочи психологическите си търсения и запази вкуса си към сладостно тръпчивата атмосфера на хайлайфните драми. Така се родиха следващите му книги: „Водай“ (1959), „Живот във висшето общество“ (1962), „Ревнивият бог“ (1964), „Игра на плач“ (1968), „Остани с мен до сутринта“ (1970), „Кралицата на далечна страна“ (1972), „В очакване на Шийла“ (1976), „Огненият пръст“ (1978). В тези творби има, разбира се, и експерименти в други насоки, но определящ се оказа стремежът да се задържи интересът на веднъж спечелените почитатели.
Тези творби могат да бъдат оценени като отстъпление или идейна деградация само ако сме надценили социалния бунт в първия роман на Брейн. Бунтът, който писателят осъществява чрез Джо Лемптън, е до голяма степен конформистичен. Героят на „Път към висшето общество“ беше едновременно осъден и оправдан. И беше оправдан, че само защото авторът се стремял да избегне едностранчивостта при изграждането му, но и защото на гузната съвест на Джо „й върви“ — на сюжетно ниво добри шансове за нея са миналото и изневярата на Алис, както и крехкото, невинно очарование на Сюзън, която Лемптън като че ли наистина обича. По-важно е обаче идейното ниво, на което стратегията на Брейн спрямо собствения му герой се оказва неизяснена и непоследователна. Без да забравя за трагическата вина на Джо Лемптън, писателят помири нравствените компромиси и привлекателната цел… Оттам появата на следващите му романи беше повече от логична.
Но да се върнем пак към „Пътя“. Успехът на романа, възприет от една по-обективна гледна точка, се дължеше не толкова на споменатите му вече, макар и неоспорими достойнства. Ключът към славата му беше преди всичко в удачно намерената формула за героя Джо Лемптън, който точно в ролята си на протагонист и фиктивен повествовател можеше да окаже максимално въздействие върху читателите. Като всичко съвършено, формулата беше изключително проста, но все пак ще споменем, че по нея Стендал е „приготвил“ Жулиен Сорел, а Балзак — своя Растиняк, че по нея е изграден и неудържимият Бел Ами на Мопасан, за да приемем вече на доверие, че рецептата е била добра.