— Божичко! — възкликна той. — Съжалявам. Да не съм попречил?
— Срещали сме се вече — казах аз.
Той ме погледна изпитателно.
— Да, спомням си — рече, кимна към сцената и продължи: — Е, как напредвате?
Нещо в държанието му даваше да се разбере, че ние се занимаваме с някаква овехтяла, глупава измислица.
— Не мога да ви кажа — отвърнах аз. — Попитайте Алис.
— Все същите глупости — каза тя с безизразен глас. — Все така се забавляваме.
С идването му цялото й държание се промени. Не беше нито уплашена, нито примирена, нито прекалено оживена; извънредно трудно бе да се определи разликата, но аз я забелязах веднага. Стана отново такава, каквато си мислех, че е до предната вечер — невъзмутима, преситена, надменна, полужива… — Вие сте от общинските люде, нали? — попита ме той.
Старинният, уж дворянски израз, веднага ме наостри.
— В касовата служба.
— Сигурно е скучничко.
— Не, за голямо учудване — отвърнах безгрижно аз. — Все се намира по някой търговец или индустриалец, който се опитва да ни мине. Господи, как не обичат да си плащат данъците тези момчета!
— Не се признавам за виновен, приятелю — заяви той. — Моята фабрика не е в Уорли.
— Това също не ни е много приятно. Лишавате родния си град от известна парична сума.
— Когато съветът реши да поощрява индустрията, ще построя фабрика в Уорли.
— Когато намерим някой индустриалец, който да се съобразява с нашите усилия да спасим града от пушека, ще го посрещнем с отворени обятия.
Той се усмихна и показа белите си, остри и дребни зъби.
— Там, където има мръсотия…
Готвех се да му отговоря, че лично той полага ужасно много грижи да не живее сред мръсотията, но Алис се намеси.
— Стига сте приказвали по работа — каза тя. — Не ви ли омръзва?
Той вдигна ръце с жест на подигравателно примирение и диамантът на малкия му пръст студено блесна.
— Никога не можете да разберете, че ние, мъжете, живеем за работата си. Винаги щом говорим за нещо интересно, вие се оплаквате, че говорим за работа.
Против желанието си почувствувах задоволство, че счита моите забележки за интересни; макар да знаех, че това е по подражание на Карнеги — един малък, привидно необмислен комплимент. Другите незабелязано се насъбраха край него по същия начин, помислих си, както се бяха събрали край Джек Уелс. Той също като Джек представляваше силата на парите; и той беше крал. Докато му поднасяха верноподаническите си чувства, аз се замислих как се е случило така, че се е оженил за Алис, как тънките устни под малките мустачки са успели да произнесат (сигурно го бяха сторили) думите „обичам те“. Просто не можех да си ги представя заедно в съпружеското легло. Бяха съвсем различни по тип; не бяха придобили никаква прилика помежду си, както става във всяко щастливо семейство.
Станах и казах на Алис, че си отивам.
— Нали си в една посока с нас? — попита тя.
— Няма да има място — отвърнах аз.
— Глупости — каза Джордж. — Щом нямате никакви ангажименти?
— Място има — рече Алис. — Хайде, елате, Джо.
Погледнах я изпитателно. Сякаш ме молеше за защита.
Колата на Джордж беше „Даймлер“, два и половина литра. Седнах отзад с Джони Роджерс и Ан Балби. Дотогава никога не бях се возил на частен „Даймлер“. Джордж запали за миг вътрешната лампичка; меката светлина ни обгради в някакъв отделен свят, топъл и уютен, авантюристичен и груб в същото време, арогантен със своята скорост и разстояние.
Джони почерпи с цигари и аз се облегнах на меките възглавници, оставих се да потъна в този частен свят, позволих на луксозната атмосфера да се отърка в мене като котка. Джони говореше с Джордж за коли; той, разбира се, скоро щеше да си купува кола. Служеше си с жаргона на въздушните войски, от който винаги ми се е повдигало; ако не се говори изключително добре, този жаргон мирише на вестникарщина и филми.
— Ще ми се да видите този звяр — каза Джони. — Фамозен е, драги. Хвърчи… — Но Джони беше безопасен, само двадесетгодишен, с чип нос, къдрава коса и с вид на човек, който се къпе всяка сутрин, ляга си рано и спортува много.
Ан Балби беше негова братовчедка. Тя говореше с Алис, или по-скоро се мъчеше да я постави в неудобно положение, като й завиждаше за щастието да притежава „Даймлер“ и толкова красив любовник…
— Одрал е кожата на Жан Маре, мила.
Разбира се, любовникът на Алис бях аз; шегата започваше да става досадна.
Ан не приличаше на Джони по темперамент, но изглеждаше почти като него, със същата къдрава коса и същия свеж вид. Нейното нещастие бе, че притежаваше нос, който би бил много по-подходящ за мъж — голям и безформен като луковица. От някои зрителни ъгли не изглеждаше чак толкова лошо и на сцената се понасяше; но тя бе прекалено чувствителна в това отношение. Нямаше защо да се тревожи; фигурата й беше стройна, самата тя се отличаваше с бърз ум и интелигентност и въпреки че не беше наследница на голямо богатство, имаше достатъчно пари зад гърба си. Междувременно се проявяваше като неприятна личност. Мене специално не ме харесваше и не пропускаше случай да прояви чувствата си. Като се огледам назад, откривам причината за това нехаресване — не си бях дал достатъчно труд да прикрия факта, че не ме привлича физически. Един лек флирт или дори едно дискретно натискане биха променили напълно отношението й към мене. Тя се държеше, сякаш не би приела от мен нищо, свързано с моя пол, и аз също се държах съобразно с нейното държание. А това е последното нещо, което желае всяка жена. „Даймлерът“ изкачи стръмната „Сент Клер“ без никакви усилия. Човек се чувствуваше в него, сякаш се намира в подвижен салон; беше по-уютен и от много салони. Джордж караше с опитността на добър шофьор;, не можех да не сравня неговата опитност с прибързаното безразсъдно каране на Алис.