— Тука ви напускаме — каза Ан, след като наполовина бяхме изкачили „Сент Клер“. — Чудесна кола имате, мистър Айсджил. Много по-добра от „Фиата“. Във „Фиата“ могат да се съберат само двама души, нали, Джо? Господи! — възкликна Алис, когато Джордж отново подкара колата. — Каква отровна малка котка е тази жена! Как подхвърля злобни намеци с акцент на долнопробна хористка! Много има да чака, докато вляза отново в една кола с нея. Да се изповядам ли, Джордж? Да се доверя ли на твоето великодушие? Снощи закарах Джо до тях и по пътя се отбихме в „Сент Клер“. Ето, нашата ужасна тайна излезе наяве! Виж ти, какво клюкарско племе с мръсно въображение!…
— Всички малки градове са такива — каза Джордж с безразличие. — Пък и защо да се ходи в „Сент Клер“? Ако не желаеш хората да клюкарствуват, заведи Джо в къщи. В къщи има достатъчно питиета, нали?
— Той бе отминал „Игъл Роуд“. И аз забелязах чак когато стигнахме на половин миля от нея, близо до върха на „Сент Клер“. — Ще си сляза пеша — казах.
— Я елате да вечеряме заедно — предложи той. — Можете да телефонирате на Томпсънови.
— Хайде, ела — подкрепи го Алис.
— Но дажбите.
Тя се засмя.
— Не се безпокой за това, мили. Вечерята няма да бъде банкет, а ще се състой от остатъци.
Бяхме стигнали върха на „Сент Клер“. От „Игъл роуд“ нагоре, по двете страни на улицата, беше почти незастроено — пасища, оградени с дървета и само няколко големи къщи, доста далече от улицата. Вляво, почти закрита от боровете, се намираше най-голямата къща, която бях виждал в Уорли.
Огромна постройка във викториански стил с кулички и назъбени стени, с дълъг най-малко четвърт миля частен път и къщичка за пазача при портата, голяма колкото обикновена къща.
— Кой живее там? — попитах аз.
— Джек Уелс — отвърна Джордж. — Или по-скоро семейство Уелс. Купиха я от един банкрутирал фабрикант на текстил. Колосална е, нали? Те не използуват и половината от къщата.
Загубих високия си дух. За първи път си давах сметка какви огромни преимущества има Джек. Мислех, че съм едър и силен; но тази къща беше много по-голяма от мене. Тя представляваше нещо като физическо продължение на Джек, поне петдесет хиляди лири в тухли и хоросан, които изразяваха неговото преимущество като кандидат.
Къщата на Айсджилови се издигаше в края на една малка непавирана уличка, веднага до парка „Сент Клер“. Беше построена във „функционалния“ стил 1930 година21, от бял бетон и с плосък покрив. Наоколо нямаше други къщи и тя се възправяше върху едно възвишение, с поляни отзад и паркът пред нея. Изглеждаше скъпа, строена по поръчка, но беше някак не на място, също като проститутка от Пикадили, която се разхожда по полята с високи токове и найлонови чорапи.
Отвътре къщата беше декорирана в бяло и белезникаво, със столове от стомана и гума, много по-удобни, отколкото изглеждаха. На стените висяха три яркоцветни картини: две от тях ми се сториха бъркотии от линии, петна и окръжности, но в третата можеше донякъде да се открие портрет на Алис. Беше облечена във вечерна рокля от блестящ сребрист плат с голямо деколте. Гърдите й бяха по-дребни и по-стегнати, а по лицето й нямаше бръчки. Художникът не я беше разкрасил, виждаше се лекото надебеляване на брадичката й и наченките на бръчки.
— Не го разглеждай подробно отблизо, Джо — каза тя, като се приближи зад мене. — Тука съм с десет години по-млада.
— Бих искал да съм с десет години по-стар — отвърнах аз.