— О, Джо, много мило от твоя страна. — Тя стисна ръката ми, но не се усети веднага. — Харесва ли ти стаята?
— Много — потвърдих аз. Но не бях твърде сигурен, че ми харесва. Беше странна стая, много чиста, много светла, наредена с вкус, но сякаш й липсваше уютност. Ниските бели рафтове на стената срещу камината бяха пълни с книги, повечето съвсем нови, с несвалени обложки; те поне би трябвало да придадат по-човешка атмосфера на стаята, но не успяваха да го сторят. Изглеждаше невъзможно някоя от тях да бъде прочетена — дотолкова бяха част от украсата на стаята, че човек не би посмял да извади нито един том.
— Нещо за пиене? — попита Джордж и се запъти към барчето. — Джин, уиски, бренди, ром, шери и най-различни отвратителни ликьори, които не бих могъл да препоръчам.
— Уиски, моля.
Той ме изгледа лукаво.
— Уви, не е истинско шотландско. Един американски клиент ми даде цяла каса. Предупреждавам ви, че на вкус е като течен брилянтин.
— Пил съм доста от подобно уиски в Берлин — отговорих аз. — Без сода, благодаря.
Питието пресуши устата ми за част от секундата и вкара въздух в гърлото ми. След това почувствувах приятно затопляне в стомаха.
— Алис ми каза, че сте от Дафтън. — Той напълни чашата си със сода и взе да я пие бавно като лекарство.
— Там съм роден.
— Бил съм един-два пъти там, по работа. Бога ми, много потискащо е!
— Човек свиква.
— Предполагам, че познавате Торвърови.
Познавах ги, както познавах и председателя на окръга. Бяха най-старото фабрикантско семейство в Дафтън; всъщност единствените фабриканти след кризата, понеже другите фабрики бяха преминали в ръцете на съдебния изпълнител или на лондонските синдикати.
— Баща ми работеше в тяхната фабрика — съобщих аз. — Беше надзирател, така че никога не сме се срещали в обществото, както бихте могли да се изразите. Джордж се изсмя.
— Драги, Джо, никой не се е срещал с Торвърови в обществото. Пък и никой не би пожелал. Откакто е бил отбит от майка си, старият не с изпитал нито веднъж свястно човешко чувство, а Дики Торвър използува малкото време, което му остава от занимания с работничките, за да се пропие до смърт.
— Дики го наричахме „Сексуалния тъпанар“ — казах аз.
— Чудесно измислено! Наистина чудесно! — Той ми напълни отново чашата, сякаш ми даваше скромна награда, загдето го бях развеселил със забележката си. — Точно такъв е, с ужасното си бледо лице, с отпуснатата си походка и измамния блясък, който се появява в очите му, щом види жена, достойна за леглото. Не е лош търговец обаче. Човек доста трябва да се изпоти, за да надхитри Дик Торвър.
— Ужасен е. — Алис беше влязла с поднос сандвичи. — Срещнах го у Конбол в Ледърфорд. В първите пет минути се опита да ме натисне, а след още пет ме покани да прекараме някъде края на седмицата. Защо не го набие някой?
— Може би някои жени го намират привлекателен рече — Джордж. Гризеше една бисквита със сирене.
— Искате да кажете, че съпрузите им желаят да прокарат някоя сделка с него, нали? — попитах аз.
Той отново се изсмя. Смехът му беше нисък, приятен; явно можеше да се засмива по желание.
— Не е точно така, Джо. Това е все едно да подкупиш палача: ако те помилват, той казва, че се дължи на неговите усилия, а ако те обесят, вече не можеш да протестираш. Ако нечия съпруга… да кажем, се държи добре с Дики и съпругът й успее да пробута договора или каквото е там, то Дики е удържал думата си. Ако съпругът не успее да пробута договора, той едва ли би започнал да се оплаква на всеослушание. Деловите отношения не са толкова прости.
— Все пак се случва — подхвърли Алис.
— Рядко. — С държанието си той даде да се разбере, че въпросът е приключен и аз съм поставен на мястото си.
— Джо — покани ме Алис, — вземи си сандвич. Трябва да се изядат.
Сандвичите представляваха съвсем тънки филии хляб с дебели резени студено говеждо, месо. Бяха натрупани нависоко в чинията.
— Та тука са всичките ви дажби! — протестирах аз.
— О, не — отвърна тя. — Не се безпокой за това. Имаме още много. Наистина!
— Фермерите имат месо — обясни Джордж. — А аз имам плат. Разбирате ли?
Разбирах напълно и месото ми се услади още повече. Това приличаше на ония минути, когато карах колата на Алис; за един миг живеех на такова равнище, каквото бих искал да имам постоянно. Бях герой в една от комедиите със заглавие „Цар за един ден“. Само че не можех да излъжа себе си, но вкусвайки домашно сготвеното месо в тази стая и чувствувайки приятната топлина на уискито в стомаха си, поне се поставях на мястото на Джордж.
Алис седеше срещу мене, малко надалече от масата. Носеше черна плисирана пола и яркочервена блуза от тънък поплин. Имаше много елегантни крака, почти мършави; отново ме порази приликата й с рисунките на „Вог22“. Загледах се в нея. Бяхме еднакви на вид, помислих си аз като в мъгла — светли, северни типове.