Джордж наля още една чаша бърбън23. Изгълтах го и захапах втори сандвич. Алис ми се усмихна леко. Усмивката й не беше нещо повече от гримаса, но разбрах, че бузите ми пламнаха, когато ми стана ясно, че във всяко отношение бих искал да съм на мястото на Джордж.
8
В събота вечер, докато чаках Сюзън, бях толкова развълнуван, сякаш за първи път излизах с момиче. Стоях във фоайето на „Ледърфорд гранд“; беше съвсем обикновено театрално фоайе с червени килими, бели колони, снимки на звезди с бели зъби, лъскави коси и блестящи очи, а над всичко се носеше лека миризма на пури и ароматизиран дезинфектант. В тоя миг обаче ми се струваше, че фоайето притежава невинно великолепие. Изпитвах най-различни чувства, приличах на дете, изправено пред кутиите с различни шоколади, които фабрикантите пускаха на пазара преди войната. Не можех да реша, кое да вкуся най-напред; обикновеният тъмен шоколад — мисълта, че съм излязъл навън с красиво момиче, ореховия шоколад на суетата, сладкия млечен шоколад на любовта или ароматичното чувство за мощ, чувството, че съм над Джек Уелс, може би най-привлекателния от всички шоколади, силен като ром.
Ако тя беше дошла в този миг, щях, така да се каже, да изям цялата кутия. Но в седем без три минути все още я нямаше и вечерта започна да ми накиселява. Отново чух паника в гласа й. „Божичко, мама иде!“ Защо да се плаши, че майка й ще разбере за мене? Защо да не я потърся у тях? А защо пък да я търся? Видях се такъв, какъвто би ме видяла нейната маминка — недодялан, прост и от работническата класа — всъщност с всички недостатъци на едно парвеню, само че без солидната заслуга на стотина хиляди лири в акции с позлатени ръбове, заради които недостатъците можеха да бъдат простени.
— Онзи ужасен Лемптън, с грозните зъби! — чувах да казва Сюзън. — Непрекъснато ме преследва. Да, най-сериозно! Не знам как стана, но му обещах да отида на балета с него. Много глупаво от моя страна, но просто не размислих… Да, мила, просто изумих! Изскочи ми от главата! Сигурно още ме чака. Не съм ли ужасна?
Продължавах този диалог с мрачно, мазохистично удоволствие, когато някой ме тупна по рамото.
— Наблюдавах те — каза тя. — Видя ми се ужасно разгневен. Сърдит ли си?
— Не ти се сърдя, щом си дошла.
— Съжалявам, че закъснях. Хърбърт ме докара с колата и по пътя стана нещо с маглета.
— Това е много сериозна работа — изсмях се аз. — Значи не с магнета, а с маглета?
— Не разбирам от коли — отвърна тя. — Трябва ли да разбирам?
— Никой закон не те задължава. Маглетът е твърде хубаво нещо. Всички коли трябва да имат маглет. — Хванах я за ръката. — Хайде да побързаме. Остават две минути.
Носеше кожена казашка наметка и големи кожени ръкавици, а отдолу дълго палто от кашмир. Очите й блестяха, бузите бяха леко зачервени и наоколо й се разнасяше онази чиста миризма на бебешка пудра, смесена с прясно окосено сено, която бях доловил още при първата ни среща.
Когато подадох билетите на контрольора, тя видя цената им.
— Четири шилинга и шест пенса — каза тя. — Господи! Не са ли ужасно скъпи?
Погледнах я бързо. Да не би да очакваше места в ложа? Но видях, че е съвършено сериозна, и бях учуден и възхитен от наивността й; дрехите, които носеше, сигурно струваха не по-малко от петдесет лири.
Седнахме да гледаме „Призраци в залата“. Подадох й блокче млечен шоколад; ръката ми се докосна до нейната и за секунда се позабави, но не усетих никаква взаимност; ако момичето иска да му държите ръката, то я хваща веднага щом се допрете до нея.
Струваше ми се ужасно важно да поддържа ръката й. Допирът до нея, поне така чувствувах, щеше да се различава от допира до други жени, както пеенето се различава от обикновения говор. Струваше ми се ужасно важно и въпреки това не исках изобщо да се допирам до нея. Обзе ме някакъв дълбоко погребан в мен инстинкт, сега излязъл наяве благодарение на музиката и на танцьорите, които тя издухваше като късчета цветна хартия, исках да се възхищавам от този рядък човешки вид — красива и непорочна девственица. Дори когато погледът ми се спря върху стегнатия малък бюст под пуловера, в него имаше само лека следа от сладострастие; пак ме хвана чувството, което изпитах при първата ни среща. Този път то беше действително, другите хора не ме безпокояха, а Сюзън беше самата Сюзън, изговаряше собствените си мисли. Сюзън не представяше фиктивна личност, която човек може да види срещу половин крона24.