През антракта я заведох в бара.
— Мама страшно ще се разсърди, ако разбере, че съм идвала тук — каза тя, оглеждайки със съмнение редиците цветни бутилки, огледалата в позлатени рамки, театралните афиши, рекламите, месестите мъже и жени, от които лъхаше мирис на ром и теменужки, мъжете и жените, които човек никъде не може да види събрани заедно, освен в баровете на театрите и които винаги имат вид, сякаш са се настанили удобно преди още да си влязъл там.
— Да не е въздържателка? — попитах.
— Смята кръчмите за долнопробни заведения. Но всъщност това не е кръчма, нали?
— Не, всъщност това не е кръчма — казах аз. — Какво ще пиеш?
— Нали няма да ми се смееш, ако поискам сок от грейпфрут?
— Никой закон не го забранява — усмихнах й се аз. — Пий каквото искаш, мила.
Донесоха напитките и предложих цигара.
— Не, благодаря — отказа тя. — Не пуша.
— Ти отговаряш напълно на този тип момичета, с които обичам да излизам.
Погледът й беше наивно кокетен.
— Нямаш скъпи пороци.
— А скъпи ли са момичетата, с които обикновено излизаш?
— Няма никакви момичета — отвърнах аз. — Никога не е имало други момичета. Само ти.
— Ето че говориш измислици! Лошо момче!
Тя произнесе тези думи с очарователна и невинна интонация, но в същото време в гласа й имаше и предизвикателство.
Сложих ръка на сърцето си.
— Никой друг, освен теб.
— Познаваш ме твърде отскоро. Как можеш да кажеш такова нещо? — Доби леко подплашен вид; реших, че избързвам.
— Не си от скъпите риби — подхвърлих, сякаш не бях чул въпроса.
Както бях предвидил, изразът веднага отвлече вниманието й.
— Скъпа риба ли?
— Мама ме наричаше така, щом исках нещо, което не беше по кесията ни.
Тя плесна с ръце. За този жест бях чел, но никога не го бях виждал. Толкова детински и демодиран беше, че само Сюзън можеше да си го позволи безнаказано.
— Скъпа риба! Скъпа риба! О, колко е хубаво! Знаеш ли, бих предпочела да съм скъпа риба!
Отпивах на малки глътки джин с лимонов сок. Бях си го поръчал, защото нямаше да вмирише дъха ми, но въпреки разбойническата цена никак не обичам тази напитка. За миг изпитах неутолимо влечение да пия с Алис от „Старата“ в „Сент Клер“.
— Харесва ли ти спектакъла? — попитах Сюзън.
— Много е ценен! Обожавам балета. И музиката — кара ме да се чувствувам като размазана отвътре, чувствувам се, о, толкова възбудена и опиянена. — Тя се опря с лакът на масата и облегна брадичка на ръката си. — Толкова трудно е да се обясни… сякаш човек е в някаква къща, цялата боядисана в прекрасни цветове, и като слушаш, сякаш се допираш до боята и цветовете се преливат — глупаво звучи, нали?
— Не. Съвсем не. И аз винаги съм чувствувал нещо подобно, но никога не съм могъл да го изразя така добре, като теб. — Лъжех, разбира се; за мене балетът беше залъгалка за очите, докато човек слуша музиката. Но и през ум не ми минаваше да го кажа; трябваше да давам вид, че споделям интересите на Сюзън, или, по-скоро, че интересите ни съвпадат. После щях да намеря някоя дреболия, по която да не се съглася с нея, та да ме помисли за интелигентен тип, който има независими разбирания.
— Бих искал да те заведа в „Седлърс Уелс“25 — казах аз.
— Гледал ли си Фонтейн?
— Всичките й представления. — Аз й говорих за балет, докато удари звънецът, като успях — доста добре според мене — да прикрия факта, че само веднъж съм ходил в „Седлърс Уелс“ и че Фонтейн е единствената прима балерина, която съм гледал.
След представлението и обичайните идиотски ръкопляскания я попитах дали би пила едно кафе. Помогнах й да си облече палтото и забелязах, че прие жеста ми като нещо обикновено.
— Кафе ли? О, много мило от твоя страна. С удоволствие.
— Можеш да похапнеш и някакъв сладкиш — прибавих аз. — Знам едно кафене, където сладкишите са поносими.
— Страшно съм гладна. Толкова бързах, че не можах да вечерям.
— Трябваше да ми кажеш. Глупаво е да не се вечеря зимно време.
— Не се безпокой, ще се оправя. Всъщност аз ям ужасно много. Но все умирам от глад. Ям цели купища — о, божичко! — Тя сложи ръка на устата си. — Ще си помислиш, че съм скъпа риба — рече натъжено.
— Не се страхувай — изсмях се аз. Жестът, с който сложи ръка на устата си, беше очарователен; съвсем естествен, но в същото време грациозен и стилизиран. Като я гледах, всички други момичета, с които бях излизал, ми се сториха сиви, груби и преждевременно състарени — в тази мисъл се примесваше и лек страх: играта ставаше сериозна.