Кафенето бе до самия театър, едно от тези заведения, които по онова време не посещавах — с дъбова облицовка, дебели килими, оркестър от четирима души и атмосфера на недостъпност. Съвсем не искам да кажа, че ме респектираха блестящите посетители — повечето бяха въздебели възрастни търговци и фабриканти на текстил. Но винаги изпитвах страх да не направя нещо погрешно и да се изложа пред по-висшите категории. Да кажа нещо, което не трябва на келнера, или да взема неподходяща вилица, или да не мога да намеря веднага тоалетната — в едно обикновено кафене нямаше да бъде от значение. Всъщност човек там и не би имал възможност да постъпи погрешно. Пред хората с доходи като твоите не е необходимо да внимаваш; те не могат да бъдат неприятели. Моите неприятели бяха богатите, така го чувствувах; дебнеха първата ми погрешна постъпка.
Много странно е, като си спомня това — бях дори си поръчвал цели менюта в кафенетата, когато срещу още няколко шилинга можех да се нахраня по-прилично в някой ресторант. Но тази вечер влязох със Сюзън в кафенето напълно щастлив — тя беше моя паспорт, заведението й подхождаше.
— Приятно е тук — каза тя. — Съвсем като в Дикенс. Погледни онзи нисичък келнер с лимбата на челото. Много е мил. Нали, Джо?
Келнерът се приближи към нас с плъзгавата походка на професионален слуга. Едва бяхме седнали и той се приближи; за миг се зачудих дали би дошъл толкова бързо, ако не бях със Сюзън. Той взе поръчката и се отдалечи, а Сюзън ме погледна и се засмя.
— Мислиш ли, че е чул какво му казах? Няма значение, беше мил. Страшно тъжен и в същото време пъргав като маймунка. Дали обича професията си? Какво ли си мисли за клиентите?
— Сигурно си мисли, че си най-красивото момиче, което е виждал, поясних аз, — а за мене мисли, че съм голям щастливец, загдето съм с теб. Тъжен е, защото е женен и има двайсет деца, и ти си непостижима за него, а е пъргав, защото никой мъж не може да не бъде щастлив, когато ти си наблизо. Разбра ли сега?
— Караш ме да се червя. — Тя продължи да разглежда заведението с открит интерес. В дъното на залата беше седнала жена на средна възраст с боядисана черна коса и доста неясен, размит израз, говореше с дрезгав, но привлекателен глас на събеседничката си, прилична на мишка женица в розов мрежест джемпър, през който личаха, според моите изчисления, поне осем презрамки. По лицето на първата жена се четеше засрамено разочарование, сякаш беше загубила жизнеността си така внезапно и нелепо, както се свлича чорапът, когато ластикът се скъса на улицата. Тя видя, че Сюзън я гледа, и се усмихна. За няколко секунди доби вид, съответен на истинската й възраст, и истинската й възраст загуби всякакво значение. Не знам защо съм запомнил това, нито пък защо ми става мъчно и сега, щом си го спомня. Сюзън също отвърна с усмивка на жената и продължи да оглежда заведението, като изследваше всички посетители с откровен, жив, детски интерес.
— Ти си също като мама — изсмях се аз. Тонът ми беше лек и присмехулен; вярно, че една умряла майка е подходяща за засилване на емоционалната атмосфера, но ако си бях послужил с погребален тон, щях да разваля това, което се опитвах да използувам. — Тя знаеше за всичко в Дафтън. Интересуваше се от хората също като теб. Казваше, че човек, който не се интересува от постъпките на другите хора, сигурно не е наред…
— Това звучи мило. Бих се радвала да я срещна.
— Починала е.
— Извинявай. Бедният Джо… — Тя сложи ръката си върху моята с бързо движение и я отдръпна.
— Няма защо да се извиняваш. Приятно ми е да говоря за нея. Не че ми липсва и тя, и татко, но пък аз не живея в гробищата. — Усетих, че цитирам мисис Томпсън. Все едно, бях убеден в това, което говорех. Защо да се чувствувам виновен тогава?
— Как стана?
— Бомба. Единствената бомба в Дафтън. Струва ми се дори, че са я пуснали ей така, без да имат някаква цел.
— Сигурно е било ужасно за теб.
— Много време мина оттогава.
Келнерът остави на масата кафето и сладкишите и ни напусна така безшумно, както бе дошъл. Усмихна се на Сюзън при това с истинската си усмивка — топло, малко сдържано пламъче, не келнерско хилене. Кафето беше много силно, а сладкишите пресни и от този вид, който обичат младите момичета — меринги26, еклери, шоколадени купички и кифлички с марципан.
— Наистина те е харесал — казах аз. — На всички други сервират сладкиши мадейра и твърди кифли.
— Ужасен си. Той е прелестно човече и аз много го харесвам. — Тя захапа един еклер. — В Уорли не усетихме нещо особено от войната. Само дето татко работеше много във фабриката. Понякога оставаше през цялата нощ.
А и как се е забавлявал, помислих си аз. Богатите винаги се забавляват най-добре през войната. Изпитват двойно удоволствие: от една страна, влияят върху хода на събитията и, от друга, стават още по-богати. Развих тази мисъл, без да изпитвам истинско задоволство. Внезапно се почувствувах тъжен и самотен.