— Не ти ли липсват родителите понякога? — попива ме тя.
— Често ми липсват. Но щом си помисля за тях, обикновено изпитвам някакво особено щастие. Не съм щастлив, защото са умрели, а защото са били добри хора.
Беше съвсем вярно. Но когато погледнах розовото младо лице на Сюзън — толкова младо, че в отделни мигове пълната шия и стегнатият млад бюст сякаш не й принадлежаха, а бяха взети назаем за случая, както се вземат чорапите и червилото на по-старата сестра, — чувствувах се виновен. През цялото време маневрирах за по-изгодна позиция и отбелязвах ефекта на всяка дума; а това като че обезцветяваше всичко, което казвах.
9
Известно време се чувствувах потиснат. Не бе ясно осезаемо чувство, по-скоро подобно на тъгата в понеделник — ден за чистене на къщата, когато се събуждаш и разбираш, че чекът от 75 000 лири, така реален, чак до пощенската марка върху плика, е бил в края на краищата само сън.
Започнах по малко да се оправям, когато отидох на следващата репетиция в „Драматиците“. При репетиции в театъра винаги има атмосфера, която успокоява, както карамфилът успокоява зъбобол. Там е прашно, сухо, хладно и понякога ти се струва, че е един огромен резервоар от тишина, в който думите се пльосват по корем. Но в същото време е топло и уютно като в ясли и всяко нещо, дори очакването да дойде редът на твоята реплика, е важно и възбуждащо, всеки миг ти се поднася като топла, намазана с масло кифла.
Когато Алис седна до мене, чувството ми на задоволство се засили. Чувствувах се по-сигурен, като дете, което го пазят. Можех да й разправя всичко и да бъда сигурен, че ще го разбере. Беше като в случаите, когато „Ефикасният тъпанар“ се проявяваше по-кръвожадно от обикновено, срещах се с Чарлз и знаех, че мога да излея пред него насъбралия се гняв и унижение. Само че никога не съм имал ни най-малкото желание да съблека Чарлз, а сега ненадейно установих, че желая да съблека Алис. Ядосах се сам на себе си от тази мисъл; чувствувах се толкова гузен, сякаш бях пожелал мисис Томпсън. Съвсем искрено не исках да развалям отношенията, които се изграждаха помежду ни; жени можех да намеря във всяка кръчма или танцувален салон, но никъде не можех да открия приятелството, с което ме дари Алис още от първата вечер в „Сент Клер“. Всичко беше станало бързо и гладко, без да е прибързано; можехме да говорим, за каквото си щем, но също така можехме да седим заедно, да мълчим и да се чувствуваме щастливи и задоволени.
— Много ми е приятно да те видя — заявих аз. Това беше стандартният поздрав на „Драматиците“; но аз наистина чувствувах съдържанието му.
— И на мене ми е приятно да те видя, Джо. — Когато се усмихнеше, виждах, че на единия й горен резец има дупчица, а друг зъб беше с много голяма пломба. Зъбите й не бяха лоши, но не бяха по-добри от моите и това ми даваше чувство за сродство, сякаш и двамата боледувахме от една и съща болест. Към Сюзън подобно сродство не можех никога да изпитам; обичах да гледам нейните бели, равни, ситни зъби, но това винаги ме караше да се чувствувам малоценен.
— Вече си зная репликите — казах аз. — Мога да кажа Песента на Соломон отзад напред. Чудна е.
— Крий от Рони, че ти доставя удоволствие, защото ще я съкрати.
— Ще съборим публиката още с първия удар! — имитирах го аз.
Когато ми дойде редът, не излязох спокойно на сцената, а се появих. По текст трябваше, преди да заговоря, да застана за миг и да погледна Хърбърт и Ева; до тази вечер винаги обърквах този момент, замълчавах или твърде дълго, или недостатъчно. Сега времетраенето на моето мълчание се оказа съвършено; инстинктивно усетих, че ако прибързам с частица от секундата, щеше да бъде безсмислено, а ако се забавя, щеше да изглежда, сякаш се нуждая от подканяне. Усещах също, че съм сърдит, защото в ролята изпитвах голяма нужда от любовницата си и съм разстроен като вързан напролет бик. Всичко си идваше на мястото, нямах възможност да сгреша; а когато влезе Алис, стана нещо твърде рядко за любители: постигнахме съвсем точно темпо. Разбирах как на места трябва да го засилвам, а на други да го успокоявам, като засилването и успокояването не трябва да се натрупват, а да се разливат гладко. И за пръв път през живота си усещах своето собствено тяло и своя собствен глас без самодоволство, като обикновени инструменти. Алис и аз бяхме просто едно; тя не представляваше за мене нито повече, нито по-малко от това, което представляваше медицинската сестра за хирурга; не беше Алис Айсджил, която току-що бях пожелал да съблека, беше Сибил, която бях вече събличал в един друг свят, натъпкан с декори, объркани жици, въжета и миризма на прясна боя.