— Тази вечер беше добър — каза ми после Алис във „Фиата“.
— Не така добър, както ти — отвърнах аз. Завъртях ключа, а похвалата й подействува на самочувствието ми като силна ракия. Моторът запали веднага, въпреки че обикновено си имах неприятности с него. Сега често ми се иска да бях задържал живота си в тоя миг… Колата се плъзгаше надолу по тясната улица, уличните газени фенери хвърляха оранжева светлина по паветата, а мирисът от източните квартали на Уорли ме подръпваше да му обърна внимание също като дете, чийто баща има рожден ден — малцът, кожените ремъци на моторите, пържената риба, прекрасната миризма на хляб и масло, която се разнасяше от близките празни места, — а вътре в колата мъжкия мирис на машинно масло и затоплена кожа, и най-важното — Алис с нейния аромат на лавандула и собствената й миризма на мускус, прясна като ябълков лъх.
Напуснахме квартала твърде бързо. Това беше тази част от Уорли, която най-много харесвах; тази вечер сякаш имаше невидима вечеринка на улицата — всяка къща беше мой дом, а чакълът изглеждаше мек като милосърдие. Спомням си, че завесите на една къща не бяха дръпнати докрай, и зърнах един младеж в работни дрехи да закача младо червенокосо момиче. Неизвестно как, но бях разбрал, че те са отскоро женени, и ги гледах с нежност, с особеното чувство на „да сте ми живи и здрави, деца мои“, без и следа от онова, което Чарлз наричаше „свинско погледче“. Дори сивотата на улица „Севастопол“, по която нямаше други постройки, освен фабриката „Тебът“, беше част от щастието ми. Въздухът се изпълваше с шума на тъкачните станове — силното тракане, сякаш само по себе си не беше шум, а слаб звук, нарочно усилен, за да дразни минувачите; а флуоресцентното осветление вътре във фабриката правеше работниците до становете да приличат на същества от някакъв огромен аквариум; но въпреки това аз можех да преобразя тези две неща, шума и светлината, в картини на благоденствие, женитби, месо и танци.
Когато стигнахме „Поплар авеню“, успях дори да се изсмея над къщата на Сюзън без гняв или лошо чувство. Представих си я седнала пред тоалетната масичка от полирано орехово дърво с пръснати по нея сребърни четки и шишенца скъпи парфюми. Краката потъват в белия килим до глезените, а чаршафите на леглото й са копринени. Навярно има много снимки, но не от този вид евтини фотографии, по които хората са в толкова неестествени положения, че ако продължат миг повече да стоят така, ще изпитат физическа болка. Сигурно бяха снимки от една гинея парчето, произведения на професионалисти, които могат да направят от хубавичкото красиво, от обикновеното хубаво, а от грозното — интересно. Заобиколена от тези блестящи символи на благосъстоянието, Сюзън вероятно разчесва косата си, своята мека, блестяща като гарваново крило коса, и не се замисля, не желае нищо, не прави планове, чисто и просто съществува. Отново почувствувах, че съм част от някаква приказка. Имаше меланхолично задоволство в мисълта, че тя е недостижима. Едва можех да повярвам, че през собствената ми глава е минавала мисълта да се оженя за нея — струваше ми се като налудничаво предсказание на дърта вещица. Бях благодарен, че изобщо съществува, както бях благодарен, че съществува и Уорли. По пътя шумяха окапалите листа, въздухът се изпълваше с лек дим и приятен мирис, сякаш цялата земя бе запалена заради приятния си аромат — както човек пали пура; внезапно усетих, че ще се случи нещо много хубаво. Само това усещане вече ми доставяше задоволство; не очаквах никакъв материален резултат. Чувствувах, че ми се оказва уважение дори само с жеста, който ми бе направен; животът рядко е очарователен; след като минат детските години.
— Усмихваш се — каза Алис.
— Щастлив съм.
— Боже мой, бих искала и аз да съм щастлива!
— А защо не си, мила?
— Няма значение — отвърна тя. — Много противно и отегчително е да ти обяснявам.
— Имаш нужда да пийнеш нещо.
— Нали няма да възразиш, ако не пием? — Тя се засмя. — Не добивай такъв тъжен вид, драги.
— В къщи ли искаш да си отидеш?
— Не държа особено. — Тя пусна радиото. Духов оркестър свиреше „Влизането на гладиаторите“; огромната натруфеност на музиката сякаш носеше колата.
— Ще ми се да отида до Спероу хил — рече тя.
— Горе е студено.
— Точно това искам — отвърна яростно тя. — Да отида някъде, където е студено и чисто. Без хора, без мръсни хора…