Завих към Спероу хил, тесен тъмен път с много завои; от двете му страни се простираха поля и трънаци и се губеха в тъмната безкрайност. Алис загаси радиото така внезапно, както го беше запалила, и не се чуваше нищо, освен самодоволното бръмчене на „Фиата“ и стоновете на вятъра в телефонните жици.
Гласът й беше замечтан, а в тона имаше нещо, което за миг накара да настръхнат косите ми. В слабата светлина виждах профила й с правилния нос и въздебелата брадичка, която започваше да провисва; отново долових нейната миризма, но този път нейната миризма не беше съставна част от вечерта, а самата вечер.
Платото с ливадите на Уорли вече бе сменило полята и горите по склона на хълма, малко по-нагоре видях старите тухларници и веднага до тях сред околната равнина се издигаше стръмно Спероу хил.
Близо до тухларницата започваше непавиран път; спрях колата край канцеларията, която се намираше на върха. Беше украсена отвън с ковано желязо, вратата — закована с дъски, а прозорците — счупени; докато се вглеждах в нея и сушилнята, която се издигаше малко по-нагоре като червено иглу28, почувствувах да ме обзема приятна меланхолия, макар че не обичам изоставени места и предпочитах да гледам някоя преуспяваща фабрика, отколкото най-красивите развалини. Сега сред полето беше съвсем различно; сякаш някой си бе играл с тухлите и кованото желязо и ги бе оставил на това самотно място, за да потвърди съществованието на човечеството.
— Тука сме на много открито място — подхвърли Алис. — Завий наляво зад хълма.
Спероу хил се издига на около двеста метра от пътя; тази страна, която е с лице към пътя, е гола, по нея расте само ниска, опасана от овцете трева, но другата му страна е покрита с храсталаци и папрат, а в подножието има голяма букова гора.
— Карай все по пътя — добави тя. — Ето, виждат се бетонните бордюри, те свършват при онази ферма вдясно. На времето щяха да строят най-различни работи на Спероу хил, но нищо не излезе.
Спрях под дърветата. Сърцето ми туптеше силно, а когато предложих цигара на Алис, ръката ми трепереше. „Тука сме на много открито място“ — знаех точно какво означават тези думи. А не ми се искаше да означават каквото и да било. Исках да отложа това, което щеше да се случи в следните няколко минути — бях на границата на нова област и се страхувах. Алис представляваше нещо много повече от едно доброволно отдаващо се тяло и щеше да иска нещо много повече от мигновено удовлетворение. Тогава не го съзнавах толкова ясно, но си спомням, че се чувствувах като на осемнадесет години, когато за пръв път спах с жена — една възпълна чиновничка от ВААФ29, чието име съм забравил.
Затова започнах да й говоря. Говорих й, без да спирам, и не помня за какво съм говорил. Сякаш нарочно пречех — трябваше да се гласува някакъв закон, който щеше да промени целия ми живот, а аз не бях сигурен дали желая да се променя животът ми. След това млъкнах; по-скоро гласът ми секна, независимо от волята. Погледнах я. Усмихваше се със същия присвит, почти болезнен израз, който бях забелязал, докато вечеряхме у тях. Ръцете й бяха обхванали коленете, а полата й ги откриваше.
Наведох се към нея.
— През цялата седмица съм мислил за теб. Знаеш ли, сънувам те?
Тя протегна ръка и докосна врата ми. Целунах я. Устните й имаха аромат на тютюн и на паста за зъби; чувствувах ги влажни и отпуснати до моите устни и това беше съвсем ново за мене, напълно различно от сухите и леки целувки на сцената. Чувствувах бюста й до себе си, учудващо тежък и пълен; видя ми се много по-млада, много по-женствена и мека, отколкото си я бях представял.
— Изкривих се — подхвърли тя. — Тази кола е ужасно морална.
— Да излезем — рекох аз с предрезнял глас. Тя целуна ръцете ми.
— Красиви са — каза. — Големи, червени, груби… Ще ме стоплиш ли?
Тези думи именно си спомням. Бяха празни, евтини и не подхождаха на това, което се случи после в буковата гора; но бяха думи на Алис и аз ги запазих като мощите на светец. Тази вечер нито един от двама ни не изпита голямо физическо удоволствие — беше твърде студено, аз бях твърде нервен, твърде много се разправяхме с копчета, ципове и презрамки. Най-добре беше, когато свършихме: така човек пие чаша истински хубаво кафе и хаванска пура след лошо сготвено ядене, за което е бил твърде изгладнял. Нощта беше ясна и звездна; през една просека в дърветата виждах далечните хълмове; целунах Алис по малкия кичур коса над слепоочието. Винаги ми се струва, че косата на това място мирише различно от останалата коса; тя е уязвима, мека и прилича на бебешка. Алис се притисна до мене. — Ти си съвсем топъл — каза тя. — Милото ми палтенце. Бих искала да спя с тебе, Джо. Истински да спя, искам да кажа, в голям креват с пухен дюшек, медни топки и порцеланово гърне под него.