— Няма да те оставя да спиш — врекох се аз, без да я разбера тогава.
— Ще спим заедно миличък, обещавам ти — изсмя се тя.
— За първи път изпитвам такова нещо.
— И аз.
— Знаеше ли, че ще се случи?
Не ми отговори. След няколко секунди каза:
— Моля ти се, Джо, не се влюбвай в мене. Ще бъдем приятели, нали? Приятели, които се обичат.
— Приятели, които се обичат — повторих аз.
Докато запалих колата и тръгнах по обратния път, тя не проговори. Но през целия път се усмихваше на себе си; може би така ми се е сторило поради светлината, но сякаш косата й издаваше блясък извътре. Карах бързо по тесния път на Спероу хил и вземах завоите, сякаш бях върху релси. Не можех да сбъркам; колата се чувствуваше, като че под предния си капак има четири пъти повече мощност. Страшен момък бях аз, бях любовник на женена жена, излизах с дъщерята на най-богатия човек в Уорли, всичко можех да постигна. Какво ще кажете, харесвам ли ви като по-млад? Тогава обаче не бях преситен.
10
Коледните празници прекарах при леля Емили. През нощта, когато заминах, в Уорли валеше сняг също като лека пудра, подарък от „Рафаел“, „Тък“ и „Шарп“, за да блестят очите на момичетата, за да пеят в унисон тълпите, за да станат къщите по-големи и разпуснати, с повече приключения, които завършват щастливо; градът беше претъпкан с хора и въпреки това всички бяха пълни притежатели на щастие, защото дотам ги бяха докарали продавачите, вестниците и радиото; човек можеше да долови това щастие, невинно и обикновено като детска приказка, във всяка снежинка и всяка нотка на общинската камбана.
Трудно ми беше да напусна Уорли тогава; сякаш ме бяха изгонили от някаква забава, преди да са раздадени подаръците. Всъщност се чувствувах откъснат през целия декември — бях и на коледното тържество на „Драматиците“, където играех задната част на един кон в пиесата за деца, нацелувах всичките момичета след обедното пийване в общината, но знаех, че не съм част от истинското празненство в Уорли, защото си отивах, преди да почне подготовката, преди краткото царуване на пуйките, тортите, виното и уискито, когато всички врати в града щяха да бъдат широко разтворени и категориите нямаше да важат. Не че вярвах, че такова нещо може наистина да се случи; но в Уорли човек поне можеше да мечтае за това.
А в Дафтън беше невъзможно да се мечтае, там снегът почерняваше, преди да докосне земята. Там винаги Коледата сякаш се срамуваше малко от себе си, понеже разбираше, че води до празни разходи; Дафтън и забавленията не се разбраха. А къщата на „Оук кресънт“ беше малка, тъмна, миризлива и претъпкана; не че не обичах леля Емили и семейството й, но самият аз вече доста се големеех, ненавиждах се поради това и открих, че гледам на тях като на чужденци. Бяха добри, мили и щедри, но вече не бяха хора от моя тип.
Разказах част от това на Чарлз, когато на втория ден на Коледа отидохме с него в „Обсадното оръдие“. „Обсадното оръдие“ беше местното ни добро заведение — върху малък хълм, издигнат над множество заградени градинки и кокошарници. Намираше се на около половин час пеша от „Оук кресънт“; не знам защо това беше единствената прилична кръчма в Дафтън. Другите не бяха чак толкова долнопробни, но дори и в най-добрите човек сигурно щеше да види потни хора в работни дрехи. Собственикът на „Обсадното оръдие“, стар и вкиснат бивш войник, не позволяваше да се влиза в отбраната зала без яка и връзка. Поради това неговата кръчма беше единственото място в Дафтън, където се срещаха членове на местния горен слой, доколкото имаше такъв. Прекарвал съм някои приятни вечери в „Обсадното оръдие“, но този обед, като се огледах наоколо, разбрах, че това няма да се случи повече. Мястото бе твърде малко, твърде тъмно и твърде работническо; четирите месеца в Уорли бяха затвърдили вкуса ми към крайпътните заведения или към истинските кръчми.
— Не мога да понасям Дафтън, когато съм трезвен — заявих аз на Чарлз.
— Напълно вярно — потвърди той. — Ще бъда страшно доволен, щом отида в Лондон.
От един месец знаех, че си е намерил работа там, но като заговори толкова безгрижно за заминаването си, почувствувах се самотен и изоставен. Бих желал да остане завинаги в Дафтън, вероятно за да мога да разчитам на добра компания в родния си град. Единствената добродетел на Дафтън беше, че никога не се променя; за мене Чарлз бе част от Дафтън. А сега той напущаше града и това щеше да натисне лоста, чрез който градът щеше да умре.