Историята за дръзкото щурмуване на обществените върхове е традиционен мотив, върху който се създава една от най-устойчивите тематични тенденции в Европа, известна под името „пикарескова литература“. Изброените по-горе прецеденти са свързани с романа на френския критически реализъм — оттам е и мотивът за „изгубените илюзии“, който дискретно нюансира триумфалния, но малко тъжен възход на Джо Лемптън. Превъплъщенията на „пикарото“ обаче не познават национални граници (макар и Испания да се счита за тяхна родина), нито бариери на времето, така че образът на енергичния човек от низшите съсловия, който с помощта на всякакви, често не особено достойни средства си пробива път към върха, обаятелният герой, който очарова хората, за да ги използува, присъствува неизменно в европейската, литература, и то в продължение на повече от четири века. Устойчивостта на този персонаж е предопределена от способността му да въплъти един своеобразен социален бунт — насочел срещу неравенството в обществото, срещу съсловните привилегии, против утвърдените като че ли веднъж завинаги норми.
Устойчивостта на този тип герои се обуславя и от тясно литературната му същност. Пикаресковият роман представлява по принцип разказ от първо лице, в който всички иначе съмнителни като нравственост подбуди и постъпки получават известно оправдание, обагрено от емоционалната интензивност на субективната повествователна позиция.
За замисъла на Джон Брейн пикаресковата структура се оказва изключително подходяща. Тя съответствува не само на идейно тематичната същност на романа, не само, от друга страна, на спонтанния бунт на автора против обществените порядки, но и на двойствените му, непоследователни социални възгледи. Воденето на разказа от името на Джо Лемптън дава възможност на Брейн да остави ред проблеми неразрешени, в онзи неустановен вид, в който съществуват в съзнанието на героя му, а и в неговото собствено.
Особената привлекателност на романа обаче не може да се обясни единствено с авторитетната му „семейна“ принадлежност. Едновременно с пикаресковата традиция той възпроизвежда и схемата на булевардните романи, според която обаятелният млад мъж (или девойка) се спасяват от безкрилото сиво ежедневие на посредствените материални възможности с помощта на принцесата (респективно — на принца), чиято основна сюжетна функция е да бъдат приносители на необходимите за целта милиони. Брейн е запазил сюжетното клише (като го е поукрасил и поусложнил), възползувайки се от непреодолимото очарование, което долнопробните творения имат сред най-широките читателски слоеве. В същото време художническият му инстинкт е подложил щампата на сериозни, макар и не очебийни трансформации, така че взискателният четец да види в „Път към висшето общество“ булевардния роман единствено като отражение в кривото огледало на пародията.
Достойнствата на творбата следователно можем да търсим както в социалното й звучене и в жанрово стилистичните търсения на автора, характерни за времето, в което я създава, така и в извънтекстовите й проекции. Богатият литературен контекст на романа, връзките му с литературната традиция обуславят непреходното му място в съвременната английска литература. От гледна точка на нашето време, което опознава множество най-различни писателски маниери и жанрови похвати в новия роман, от позицията на читатели, за които непосредният тон на първоличното повествование и емоционалното въздействие на естествения, жив език, както и опростеният композиционен строеж отдавна не са нещо ново и непознато, качествата на „Път към висшето общество“ се съизмерват преди всичко с постиженията на голямата романна традиция.
Ето защо сегашният прочит на Джон Брейн ще бъде различен, а спокойно можем да кажем това — и по-пълноценен. Дистанцията спряло онези особености на неговите романи, които по-рано правеха най-голямо впечатление, съзнанието на типологична определеност на характерни черти, които при по-близкия контакт във времето ни се струваха оригинални творчески инвенции, преоценката на факти, които изглеждаха лишени от значимост, всичко това е предпоставка за една нова читателска интерпретация на известния автор. А това означава, че за адекватната оценка на отново предоставеното ни творчество на Брейн е необходим не само вкус към неконвенциалното, но и способност да се включим в капризните измерения и да осезаем сложното внушение на един значителен литературноисторически фон.