— Чакай аз да почерпя, Чарли — каза припряно той. — Нещо набързо, а?
Върнах се у леля Емили леко пиян.
— Здравей, драги — поздрави ме тя, като влязох. — С Чарлз ли беше?
— Поговорихме си за старите времена — отговорих аз. — Тази вечер излизаме. Ще вечерям у тях.
— Къде ще ходите?
— Не знам и аз.
— Няма да сте много надалече от бутилките, както си го познавам Чарлз.
Тя седеше край огъня със скръстени ръце. В предната стая беше доста тъмно; огънят гореше със сдържан блясък и се отразяваше леко в полираните мебели. В стаята все още се чувствуваше лек мирис на пури, вино и шоколад. Леля Емили приличаше много на мама; лицето й имаше същите тънки и остри черти и същия израз на сдържана енергия. Благодарение на бирата, уискито и леката тъга на предната стая очите ми се насълзиха.
— Какво има, момчето ми?
— Като те гледам, спомням си за мама.
— Ех, и аз си я спомням като младо момиче — въздъхна тя. — Щом татко умря, тя въртеше къщата. Майка ти беше много решителна. Когато дядо ти умря във фабриката, сякаш прободоха сърцето на баба ти. То беше през Първата световна война, онази война, тогава вадеха много пари, а на баба ти не дадоха нито пени обезщетение. Тия същите фалираха в 1930 година. Старият фабрикант се застреля.
— Много добре — казах аз.
— Не беше добре за тези, които останаха без работа. — Тя ме изгледа строго. — Помисли си само колко си късметлия, Джо! Общината никога няма да фалира. Никога няма да останеш гладен. Нито пък ще трябва да драскаш с нокти и зъби, за да спестиш нещичко за старини.
— Сега не е чак толкова зле във фабриките — възразих аз. — Никой не е останал без работа. Дявол да го вземе, има работници, които са по-добре и от мене.
— Да — отвърна тя, — вземат по десет и дванадесет лири на седмица, ако работят по петдесет-шейсет часа в жегата и мръсотията. Но колко време ще кара така? — Тя се изправи и каза; — Ще запаря чай. Вуйчо ти си полегна малко, а момчетата играят навън. Двамата сме сами в къщи и ще направим хубав чай. Аз все си пестя по малко, та да има, като си дойдеш вкъщи.
Трогнах се и я целунах по бузата.
— Направи чая така, че лъжичката да стои права в него, мила лельо — помолих аз. — И не забравяй, че искам половин литър. — Целунах я и по другата буза. — Много си добра към мене, лельо. — Ти май от бирата си се разкиснал така рече тя, но по оживената походка, с която излезе, разбрах, че й е направило удоволствие.
Когато се върна с готовия чай, аз й предложих цигара. За най-голямо мое учудване тя прие.
— Цял дявол съм, нали? — попита ме тя и запуфка неопитно.
Чаят беше гъст и сладък, а беше сипала и малко ром.
— Това ми е първата чаша истински чай; откак съм напуснал къщи — казах аз.
— Време е да се задомиш.
— Млад съм още — отвърнах аз неубедително!
— Пораснал си, пораснал си. Достатъчно си пораснал, тичаш по всяка фуста, която видиш. Знам те аз тебе.
— Никой не ме иска ма, лельо. Не съм достатъчно богат.
— Глупости! Не си грозен, а си имаш и постоянна работа. Пък и хич не си срамежлив. Дори си твърде нахален. Не ми разправяй, че не можеш да си намериш момиче, Джо Лемптън, защото няма да ти повярвам. Не си ли срещнал някое там, в оня театър, за който ми пишеш в писмата?
Нямаше никакъв смисъл да крия; никога не можех да издържа дълго на разпита й. (Струва ми се, че чрез нея несъзнателно се стараех да изкупя всички разумни въпроси на майка ми, на които бих отговарял с изръмжаване или съзнателни неясноти.)
— Има едно момиче, казва се Сюзън Браун — отстъпих аз. — Няколко пъти сме излизали заедно. Доста, е хубавичка.
— Каква е?
— Баща й има фабрика близо до Ледъсфорд. Член е на съвета в Уорли.
Тя ме погледна със странно съжаление.
— Богатите се женят за богати, момчето ми. Внимавай да не ти разбие сърцето. Момичето добро ли е?
— Чудесна е — казах аз. — Не е само чудесна на вид… мила е, невинна и добра.
— Ама сигурно нищо не работи, за да си изкара хляба или поне някоя пара за харчлък. Каква полза ще имаш от такова момиче? Я си вземи някоя от твоята класа, момчето ми, върви си с твоите хора.