Налях си втора чаша чай. Не ми се услаждаше вече, беше много силен и миришеше на зебло.
— Ако поискам, ще я взема.
— Чудя се дали я обичаш — рече тъжно леля Емили.
— Обичам я. Ще се оженя за нея. — Почувствувах срам, докато изговарях тези думи.
Тази вечер на път за „Обсадното оръдие“ минах покрай стария си дом. Снегът от бъдни вечер се беше стопил и бе студено и влажно; сякаш човек се намира заключен в някой изоставен зимник. Поспрях пред празното място, където беше нашата къща; нямах желание да възкресявам стари спомени, но веднага, без да ща, събитията от онази сутрин на 1941 година — лошата сутрин, сутринта на смъртта — преминаха през погледа ми като филм.
Най-много ме беше развълнувала миризмата. Сега миришеше само на влага, но през лошата сутрин миризмата ме задавяше — миризма на бомбардировка, на изкуствен тор и на влажна мазилка. Бях приел тази миризма за част от атмосферата на Лондон и околностите му, но в Дафтън тя беше абсурдна и нелепа като тигър.
Сега там нямаше вече развалини, счупени стъкла, не се развяваха скъсани тапети. През оная сутрин паважът наоколо бе заграден с въжета; сред остатъците беше огледалото от банята, спасено някак от експлозията, и то сякаш намигаше насмешливо под августовското слънце, сякаш бе оживяло за сметка на родителите ми.
За миг си представих, че бомбата е паднала върху друга къща и че ще си говоря за това с мама. Къщите толкова си приличаха с вратите от имитация на дъб, с дантелените завеси, със стъпалата от излъскан камък и с фасадите от цветни тухли „Акрингтън“ (които траят хиляда години), че беше лесно да се разбере как са сбъркали в общината. Фасадата на къщата беше така чисто отрязана, че приличаше на тъпа шега — двамата с Чарлз често се съгласявахме, че тъпанарите имат много странно чувство за хумор!
Беше се събрала обичайната тълпа от зяпачи с израз на празна възбуда, зяпачи на разрухата; не заговорих никого от тях — толкова ги ненавиждах, че не можех да ги заговоря. Изхвърлих ги от главата си, защото, ако загубех самообладание, щях само да им доставя допълнително удоволствие и нова празна възбуда.
Наведох се, минах под въжетата и влязох през предната врата, която, беше останала цяла и стоеше отворена. Със същата леснина можех да вляза и през всяко друго място, където някога бе имало стени; но това щеше да бъде проява на неуважение — все едно да си изтърсиш цигарата върху труп.
— Махай се — каза мъжът в работни дрехи. Беше застанал в най-отдалечения ъгъл на всекидневната и държеше малко, червено тефтерче в ръка. Каската на гражданската отбрана се бе килнала назад и от нея се подаваше кичур гъста бяла коса; имаше гъсти бели мустаци и носеше очила с дебели рогови рамки. Беше нисък, с широки рамене и стоеше разкрачен, сякаш подът се люлееше. — Махай се — повтори той. — Тази стена скоро ще падне. Боже мой, не си ли виждал бомбардирана къща досега?
— Аз живеех тука.
— О, извинявайте! — Той свали очилата си и започна да ги чисти с малко квадратно парцалче, а лицето му се отпусна, стана пълничко лице на цивилен и придоби меко изражение. — Ужасна работа, да се случи тъкмо тука! Ужасно! — Погледна крилцето на моята куртка. — Но вие ще отмъстите — каза той. Постави очилата отново на лицето си и то придоби важност. — Да, вие ще ги пратите по дяволите, тези немски копелета!
Дали наистина го беше казал, или си го бях въобразил? Но той употреби точно тези думи; спомням си, че издаде брадичката си напред и се намръщи, като се опита да заприлича на пропаганден афиш. Фонът беше идеален — центрофугата за прането беше изхвърлена през кухненския прозорец, каменният умивалник — разпукан на две, един дебел сив чорап, закършен на петата, бе затиснат от буца мазилка и всички порцеланови съдове, с изключение на една дебела половинлитрова чаша, разтрошени, се смесваха с масло, захар, мармалад, хляб, наденици и златист сироп.
Когато бомбата паднала, татко и мама си били легнали. Сирената свирила, но не ми се вярва да са й обърнали внимание. Дафтън не си струваше труда да бъде бомбардиран. Умрели веднага — поне така се изрази „Тъпанар номер едно“ (той имаше вид на необичайно благоденствуващ в новия си костюм с копринена връзка „Маклсфийд“), застанал заедно със секретаря на общината и „Ефикасния тъпанар“, за да ми поднесат официални съболезнования. Дадоха дори и уиски, което бе предложено с официална тайнственост. Докато пиех уискито, имах желание да се изсмея, защото внезапно си спомних как Чарлз си рисуваше склада за напитки на съвета — огромен зимник, натъпкан с редки питиета и вина от специални реколти, които огромни евнуси пазеха с извадени ятагани. Обхвана ме лудият порив да попитам дали още имат на склад такива тъпанарски специалитети, като коктейл от кръв и бенедиктин. Пристъпих в празното пространство, където беше всекидневната. Сега бях много спокоен — много по-спокоен от онази августова сутрин, когато бях сторил същото. Възстанових стаята в паметта си. Бях сигурен за кремавите дантели, завесите от червено кадифе и голямата снимка над камината, където бях фотографиран като малък, но не помнех къде точно стоеше дъбовата маса. Затворих очи и си я представих до отсрещната стена с три дървени пирографирани стола около нея. А там беше канапето с калъф от син плат; бе много важно да си спомня това. Когато пружините му се развалиха, татко купи на старо една кожена автомобилна седалка. Калъфът на канапето не беше зашит и когато родителите ми излизаха, аз го махах, сядах отдясно33 и с часове карах „Бентлито“ на Бъркин или „Ирондела“ на Светеца34.
33