Стените бяха декорирани до половината в оранжево бежови тапети, а другата половина — в имитация на дъбова облицовка. Тапетите сега бяха хартийки, а облицовката — разядена от праха, дима и времето. По стената имаше изпъкнали зрънца; запалих клечка кибрит, приближих я до стената и видях няколко белега, там, където като дете съм вадил малките зрънца с нокти. При този спомен се почувствувах виновен; къщата трябваше да бъде неприкосновена за такива дребни обиди.
Камината бе останала недокосната от бомбата; двете разхлабени тухли от лявата й страна все още стърчаха като кучешки зъби. Те ме бяха дразнили, откакто се помня, но в онази сутрин на смъртта ми се видяха непоносимо трогателни. А дръжката за регулиране на въздуха в комина — тя представляваше хромирана ръка, стиснала пръчка — някога ме бе плашила в сънищата ми. Тя вече не ми се виждаше страшна, а изоставена и болна — ръка на дете.
Всички се показаха много мили и у леля Емили се проточи непрекъсната върволица от гости. Бях затрупан с подаръци от всички организации в града и дори ставаше дума да се открие фонд в моя подкрепа. Истината беше, че цялата сложна апаратура за подпомагане на жертвите от бомбардировки тук не беше използувана, преди татко и мама да загинат, така че сега с ентусиазъм приеха моя случай подобно на слон, който взема грахово зърно. Въпреки всичко на мене ми беше приятно да бъда център на вниманието, стоплен между уютните гърди на симпатията.
Откъм Апенините подухна лек вятър, студен, влажен и хаплив, който се опита да намери пробив в отбраната ми. Той се отдръпна, разгромен от алкохола, месото, дебелия вълнен плат на балтона и мекия кашмирски шал; този убиец на бедните и слабите нямаше вече никаква власт над мене. Погледнах малкото местице, което на времето бе мой дом; доста дълъг път бях извървял от 1941 година.
Може би прекалено дълъг; помислих за татко. Беше добър работник; твърде, добър, за да бъде уволнен, и твърде откровен в лейбъристките си убеждения, за да бъде повишен. Казваше ми това без никаква горчивина; дори забелязвах известна нотка на гордост в гласа му. „Ако бях отишъл при консерваторите, моето момче, сега щях да отивам на работа със собствена кола…“ На петнадесетгодишна възраст аз не споделях гордостта на баща си, защото въображаемата кола, която той с такова безразличие отказваше, за мен беше твърде реална. И вместо одобрителния поглед, който очакваше, той получаваше мрачно неодобрение.
Мама знаеше какво мисля.
— Никога нищо не ти липсвало, Джоузеф — казваше. Тя винаги ме наричаше с пълното ми име, когато ми четеше конско евангелие. — Баща ти ще гладува, но няма да се продаде за трийсет сребърника… — това беше един от любимите й цитати и когато го казваше, на мен винаги ми ставаше крайно неудобно — и пак няма да остави семейството си в лишения. Знаех това, още като се омъжих. Можех да взема някой обикновен дебелак с автомобил, но исках нещо по-добро.
Тя се усмихваше на татко; когато забелязвах тази усмивка, аз се чувствувах откъснат, озадачен, много малък. Баща ми седеше в креслото от лявата страна на камината, пушеше лула и слушаше „Красивите английски къщи“ на Ноел Кауърд. Отпускаше се напълно също като сивия котарак, който беше заспал пред огъня с глава на скута ми. Но приликата спираше дотук, мога да кажа, че в баща ми нямаше нищо котешко. Лицето му беше като на викториански индустриалец, грубо, твърдо, силно набраздено, и говореше за строга старателност. Беше наистина много красив мъж; чертите му бяха правилни, косата — гъста и ярка, а зъбите му, — рядко явление в Дафтън — бели и равни. Имаше в него някаква старомодна красота, солидна, мъжка, здрава. Мама пък беше с оживено лице, което за малко не приличаше на конско. Кожата й бе свежа, розова, а очите — ясносини. На тридесет и осем години косите й бяха започнали вече да посивяват, но това, колкото и да е невероятно, я правеше по-млада, сякаш само се преструваше на стара.