Татко стана от креслото. Стана твърде бързо и плавно. Беше едър мъж (един и осемдесет висок и над 90 килограма), но нямаше тежката несръчност на повечето едри мъже. Движеше се като млад бик, само че без сляпата заплаха на животното.
— Отивам да му гаврътна една чашка, моето момиче — каза той. Разроши косата ми, когато мина покрай мене. — Слушай какво ти казвам, Джо. Има неща, за които човек трябва да плаща много скъпо.
След това си спомних бомбата и цялата сцена се разтопи. Сякаш мозъкът ми беше разделен на херметично затворени клетки. Зад вратите на тези клетки, дори след шестте години минали оттогава, имаше неща, които не можех да понеса. Достатъчно неприятно е, когато подобни неща се случват на непознати; спомням си след пряко попадение на бомба столовата на женския корпус в първото поделение, където служех. Издържах тази гледка по-мъжки, отколкото бях предполагал, мислех си, че това е нещо като смет, която трябва да се почисти, дори и след като видях как очите на русокосото момиче от Донкастър изтичат по бузите му. Но взе да ми се повръща, когато настъпих парче човешко месо и то се изплъзна изпод крака ми като мишка. Тази все подобна кланица, този оголен физически ужас, който внезапно стана неоспорим господар — не можех да го свържа с татко и мама, отказах да го приема.
Обърнах гръб на къщата и се отдалечих бързо. Сбърках, че ходих там. Наруши се херметичното затваряне на клетките в мозъка ми; на повърхността изплуваха образи на страдание и болка, други неща, които бях видял през войната и които бих предпочел да забравя. Докато крачех, те щяха да се размесват хаотично като филми и книги, за които човек не си спомня добре; но само да спрях, щяха да се подредят непоносимо. Ако крачех по-бързо, можех да спра работата на мозъка си с бързината на моето собствено движение, със замразената витрина на бакалницата, в която се виждаше елха, с магазина за мъжки стоки с ужасните американски връзки, с пансиона и непоносимото му асфалтирано игрище — и въпреки това престанах да се опитвам. Нямаше смисъл; отляво се издигаше фабриката „Торвър“, където татко беше работил в продължение на двадесет години; тук беше и „Уелингтън“ — неговата кръчма, а малко по-нататък зеленчуковият магазин, откъдето купуваше мискет за неделните ни разходки. Където и да погледнех, изникваше спомен, като че всичко подчертаваше с курсив смъртта.
Защо не бях забелязал всичко това по-рано? Защото Уорли ме беше научил на нов начин на живот, сега за първи път живеех в място без никакви спомени. И за първи път живеех някъде; за трите месеца, които бях прекарал там, бях станал повече част от града, участвувах повече в живота му, отколкото съм участвувал някога в живота на родния си град. И макар само за три дни, вече не можех да издържам студената спалня с ужасните тапети, гледката на фабрични комини и купища отпадъци, ваната с олющен емайл, разръфаните одеяла — леля и чичо бяха щедри, мили и ми даваха всичко, но никаква добродетел не можеше да замени хладната мекота на бельото, блестящата чистота на истинската баня, гледката на хубавите поля рано сутрин и разходката по улица „Сент Клер“ край богатите къщи.
„Мъртвият Дафтън — измърморих на себе си. — Мръсният Дафтън, Скучният Дафтън, Презреният Дафтън…“ — Спрях да мърморя. Беше твърде тихо. Прозорците светеха, но сякаш това беше направено, за да те измамят. Тръгни подир светлините и ще паднеш в пропастта, ще се сгромолясаш в зимника на вещицата, за да работиш завинаги във фабриките. В канавките имаше фасове, портокалови кори и хартии от бонбони, но тези цигари не бяха пушени от живо същество и никой не беше ял бонбоните; градът ми напомняше на онези криминални романи, които се продават във форма на папка досие заедно с веществените доказателства — фасове, отровни бонбони, фиби… Минах през висящия мост в най-високата част на града; реката течеше по-бързо от обикновено, придошла от стопения сняг и гонена от североизточния вятър; мостът се люшкаше и скърцаше под стъпките ми и за миг се уплаших да не би нарочно да ме хвърли във водата като зъл кон; насилих се да вървя бавно, но от челото ми потече пот.
11
Алис ме хвана за косата.
— Имаш хубаво тяло, знаеш ли? Космато е, но не прекалено. Не мога да понасям живите пуловери.
Почувствувах, че се задушавам.
— Господи, ти си много хубава! Ти… ти си толкова хубава, че не знам какво да кажа.