— Хайде бе, такава стара жена като мене?
— Не си стара!
— О, стара съм, мили. Много по-стара от тебе.
— Няма да ми говориш като на хлапе! — казах аз с леко раздразнение. На двадесет и пет години съм и имам доста голям опит.
— Сигурна съм, че е така. — В тъмносините й очи се четеше нежност и веселост. Тя привлече главата ми върху гърдите си. — Не се вълнувай, мое сладко бебе, не се вълнувай. Ти си много стар и много зрял и ще станеш велик мъж.
Не виждах нищо, освен тялото й, не вдишвах нищо, освен острия аромат на лавандула и неописуемо приятната миризма на женска плът. Притиснах лицето си по-силно; нежните ръце ме притиснаха конвулсивно.
— О, господи! — възкликна тя. — Толкова си добър. Толкова си добър към мене. Толкова си мил. Никой досега не е бил толкова добър към мене. Сега живея с всяка моя частица. Чувствувам неща, които бях забравила, че съществуват, нервите ми отново се възраждат. Понякога ме боли… пет пари не давам. — Тя покри лицето ми с целувки. Тези целувки ми действуваха много повече, отколкото най-дългата целувка по устните. Не бяха само подготовка; бяха завършени сами за себе си. Целуваше ме влажно като малко момиче, и аз бях доволен от това; ставаше ми ясно, че никога дотогава не бях любил истински жена и никога не се бях наслаждавал истински на женско тяло. Преди бях свикнал на полови връзки, при които човешките същества са театрални герои — хигиенични, парфюмирани, без нормалните миризми и вкусове — сякаш плътта е коприна, опъната върху гума, а устните — единственото чувствително място.
Алис не беше по-жадна от другите, но в любовта си не познаваше стеснение, отвращения, задръжки. В този миг пиех влагата от устните й. Не исках да я избърша, исках да остане, да се превърне в част от самия мене.
— Ах ти, красив грубиян — рече тя. — Ах ти, красив неусложнен грубиян.
— Не, не — възразих аз. — Както казват по филмите, аз съм само едно объркано момче.
Тя прекара леко ръка по гърдите ми.
— Трябвало е да бъдеш моряк. Неприятно ми е, че се обличаш изобщо.
— Ха! Та моряците да не се разхождат голи! Дори обличат повече неща от счетоводителите.
— Въпреки това бих искала да си моряк. Щях да те оставям да ме биеш всяка събота вечер… Джо, ще ми кажеш ли нещо?
— Какво, мила?
Тя отскубна един косъм от гърдите ми.
— Ще си го запазя за спомен. — Сложи глава на гърдите ми и замълча.
— Това ли искаше да ме питаш? — казах аз. — Ти вече си го взе, без да питаш.
— Смешен въпрос. Едно „ако“! Слушай, ако ме беше срещнал, преди да съм се омъжила, и да предположим, че бях десет години по-млада — какво щеше да чувствуваш към мене?
— Това е съвсем просто. Същото, каквото и сега.
— Не искам да кажа това. Щеше ли да ме приемеш сериозно? — гласът й беше приглушен до гърдите ми.
— Да. Знаеш, че щях. Но каква е ползата?
— Не бъди практичен, Джо. Не бъди разумен. Просто си представи, че съм такава, каквато съм била преди десет години. А ти, какъвто си сега.
Погледнах я в очите. Виждах изчервеното си лице с разрошена коса в нейните зеници.
— Гледаш бебета — каза тя почти срамежливо. — Ако гледаш достатъчно продължително, ще видиш едно бебе.
Веднъж, когато бях малък, видях леля Емили да кърми сина си. Сега се почувствувах по същия начин, подобно чувство изпитвах и когато долавях някой поглед или жест на родителите си — потайния смел поглед преди времето за лягане, ръката на коляното, — сякаш се натъквах на нещо твърде огромно за мене. Нещо, което беше действително без компромиси, нещо, което не можех да избягна, но което със срам чувствувах, че се опитвам да избягна. Вътре в центъра му имаше щастие, но то беше ужасяващо щастие.
— Тогава нямах бръчки — увери ме тя. — И тук всичко беше стегнато… — тя сложи моята ръка върху гърдите си. — Бъдещето беше мое. Понякога не можех да спя и се чудех какво ли ще стане с мене — знаех, че ще е прекрасно, каквото и да бъде… Не, това беше, когато бях на деветнадесет години. Можеш ли да ме видиш на деветнадесет години? Това е най-добрата възраст. Изведнъж усещах, че съм щастлива, ужасно щастлива, без никакви причини. Лесно се разплаквах, но ми беше приятно и никога не ми се зачервяваха очите. Щеше ли да ме приемеш сериозно?
— Сигурно ти нямаше да ме приемеш сериозно.
— Ами достатъчно глупава бях, за да го направя… Тогава имах и кариера. Току-що бях завършила драматичното училище — запуснато старо заведение, ръководено от един старец, — най-доброто, което можеше да си позволи майка ми. Виждаш ли, беше евтино училище, в което можех да завърша образованието си. Мама се надяваше, че там ще се науча да говоря и да се движа грациозно, да добия политура и малко блясък — а след това да хвана на въдицата някой млад, богат мъж и да възстановя щастието на семейството.