— Никога не бих могъл да сторя това. Я ми разправи сега за Алис на двадесет и пет години.
— О, бях лъскава! Много лъскава, струва ми се. Бях прекарала три години в Лондон. Адско място, когато човек е беден, а трябваше да си давам вид, че не съм. Когато почивах, заемах ужасни служби. Контрольорка в кино, продавачка в закусвалня — всичко съм била, освен най-срамното! Но бях все още млада. Подскачах от енергия.
— И сега подскачаш.
— Да, но сега трябва да живея под режим, а тогава си я имах, каквото и да правех. Щеше ли да ме харесаш по онова време, щеше ли да изпитваш романтични чувства към мене?
— По същия начин щях да разбия сърцето си. С какво бих могъл да помогна на една амбициозна млада актриса? Предпочитам те, каквато си сега.
Тя скочи от кревата.
— Ще направя кафе.
По-добре направи чай!
— Горката Елспет! — каза тя. — Дава ни апартамента си, а ние й крадем скъпоценния чай.
— Ще й купя чай.
Тя набръчка носа си и протегна ръце с дланите нагоре; докато я гледах, лицето й сякаш доби коварно, мъжко изражение, а носът й се скъси.
— Значи, и вие сте в конспирацията? — Започна да се облича.
— Не ми харесва, когато слагаш дрехи — казах аз.
— Много мило от твоя страна, но съм твърде стара, за да се разхождам гола.
— Но пък, от друга страна, ми харесва да гледам как се обличаш. — Дойде до мене полуоблечена и ме целуна. Погалих гърба й; в синьото си бельо тя беше вече друго същество, по-дребна, но по-малко уязвима, по-сдържана.
Освободи се леко от прегръдката ми и взе роклята си. Отиде в кухнята; чух, че запали кибритена клечка, после съскането на пламтящия газ. Облякох се набързо. Запалих първата цигара от два часа и дръпнах дълбоко.
Апартаментът не беше голям; намираше се в едно от зданията, в които на времето са живели големите вълнени магнати на Ледърфорд. Стаята сигурно е била на някого от прислугата. Мебелировката беше малко демодирана, „средна класа“, с лек театрален уклон. Широкият креват беше покрит със светлолилав юрган; имаше няколко големи възглавници, орехова маса и много снимки на артисти и артистки. Белият килим беше много дебел, а столовете — позлатени и тънкокраки. На тоалетната масичка имаше множество кукли; цялата стая приличаше на будоар, леко капризен, прекалено женствен. Не се чувствувах добре в него, сякаш погрешка бях влязъл в чужда стая.
Отидох в малката кухничка. Алис наблюдаваше чайника и тупаше нетърпеливо с крак.
— Никога няма да заври, докато го гледаш — обясних аз и я прегърнах през кръста. Тя се отпусна в ръцете ми; допрях своето лице до нейното и вдъхнах парфюма й. Сякаш имахме едни и същи бели дробове. Дишахме дълбоко и бавно; чувствувах се напълно спокоен и затоплен. Чайникът засвири; в този миг ми напомни фабрична сирена в шест часа сутринта. Неохотно я освободих от прегръдките си.
— Да се запомни — каза тя. — Налива се водата в чайника, без да се оставя да ври. Порцелановият чайник трябва да бъде затоплен, но сух. Оставя се три минути. Сверете си часовниците, момчета. Часът е 20: 20. Разбрано?
— Разбрано — отвърнах аз.
Часовникът й беше тънък, златен, със скъпоценни камъни вместо цифри.
— Поне мисля, че е 20: 20 — каза тя. — Тази машинка е твърде красива, но трудно се познава часът.
— Бих искал да ти купя нещо такова. — Щеше ми се да го стъпча с крак. Помислих си, че като имах Алис, в известен смисъл обезценявах часовника; но дори и това не ме утешаваше много. Тя не даде вид, че е чула какво казвам.
— Мили, отнеси това в стаята. Гладен си, нали?
— Всичко ще изям. Наричаха ме „Стоманеното черво“.
— Чудесно! Винаги, ще ти викам „Стоманеното черво“. Отнеси и тези сандвичи, Стоманено черво. И туршията. Ще си хапнем, както трябва. — Тя се изхили като ученичка, а дълбоките бръчки по лицето й внезапно изчезнаха.
Хлябът беше пресен и добре намазан с масло, отгоре имаше пилешко месо, златисто препържено. Седяхме един до друг сред приятно мълчание; от време на време Алис ми се усмихваше. Като свършихме, тя отиде в кухнята да отреже още малко хляб. Изведнъж чух да ме вика. Беше застанала до дъската за хляб, а от десния й показалец капеше кръв.
— Нищо не е — каза тя, но лицето й беше побеляло. Отведох я до умивалника и измих пръста с топла вода. Забелязах домашната аптечка над умивалника и след като се порових малко из нея (Елспет, изглежда, я използуваше за козметическите си средства), намерих малко бинт. Налях чаша чай и я поднесох до устните й.
— Искам цигара — каза тя.