— Първо изпий това.
Тя го изпи послушно. Бузите й възвърнаха цвета си. Запалих й една цигара и тя се облегна на рамото ми.
— Глупаво е да се държа така. Сигурно изненадата беше причина. Мразя да гледам кръв… Ти си много опитен, Джо, нали?
— Превързвал съм и по-тежки наранявания.
— Джо, виждал ли си ужасни неща? Искам да кажа, докато си служил във въздушните войски.
— Средна работа. Човек скоро забравя.
— Изглеждаш толкова мил. Само устата ти не е млада. Сигурен ли си, че си забравил?
— Понякога някои неща изкарват спомените наяве. Спомените си подават главите и започват да ръмжат, а човек ги натиква обратно в клетката им. Защо питаш? Да не би да те е страх, че съм невротик?
Тя ме целуна по бузата.
— Ти си най-малко невротичният човек, когото познавам. Просто отдавна исках да разбера какво е, след като си бил на война, но не познавам никого, когото да попитам. Джордж не е бил военен. Има спукано тъпанче и не искаха да го погледнат дори. — Тя ме погледна малко ядосано. — Той не е виновен.
— Не съм казал нито дума.
— Толкова е безопасно, цивилизовано и уютно — продължи тя полузамечтано. — Всички тези мъже с приятни обноски, така кротки и мили — но какво се крие зад това? Насилие и смърт! Видели са неща, които човек би помислил, че ще ги подлудят. А въпреки това не са останали никакви следи. В крайна сметка ръцете на всички са зацапани с кръв… Всичко е толкова несигурно. — Почувствувах как потръпна.
— Не мисли за това, скъпа — казах аз. — Светът е пълен с насилие. Но винаги е било така. В този миг, на десетина мили оттук, сигурно убиват някого.
— Не ми напомняй — помоли тя.
— А на война е съвсем различно. Нямаш време да се отвращаваш. Твърде много работа. Пък и не можеш да помогнеш на никого с чувствителността си.
— Знам, знам — съгласи се тя нетърпеливо. — О, господи, всичко минава с такава бързина. Не можеш да спреш въртележката. Никога не се чувствуваш сигурен. Когато бях млада, чувствувах се сигурна. Дори и след скандалите помежду си мама и татко бяха добри към мене. Дори и къщата ни беше стабилна. Проклетата бетонна казарма, в която живея сега, е толкова чиста и аеродинамична, че никак не бих се учудила, ако полети.
— Твърде много приказваш — казах аз и я притеглих върху коленете си. — Сега мълчи, нито дума повече! — Погалих гладката кожа на ръката над китката й; тя притвори очи и се отпусна в ръцете ми.
— Можеш цяла нощ да правиш така — рече тя. — Няма да те спра. — Въздъхна. — Ти си едно чудесно столче. Мога да замъркам като котка.
Нежната кожа на ръката й, топлата тежест в скута ми; и аз можех да седя така цяла нощ.
Звънецът иззвъня; три пъти късо, един път дълго, три пъти късо.
— Елспет — забелязах аз. Понечих да стана, но Алис ме дръпна назад.
— Не бъди толкова буржоазен — каза тя. Притиснах я още по-силно в прегръдките си. Главата на Елспет се подаде иззад вратата, а на лицето й имаше хитра усмивка, която би подхождала повече на онова време, когато е ходила по турнета с „Малкото пухче35“. Тя влезе в стаята с танцова стъпка и разлюляна пола. Заедно с нея в стаята нахлу тежка миризма на „Фъл-Нана“.
— Здравейте, милички — поздрави тя със своя дрезгав, гръден глас. — Надявам се, че не съм ви попречила. Опитвам се да бъда дискретна, но трябваше да вляза. Навън е студено.
— Ще ти направя малко чай — отвърна Алис и отиде в кухнята.
Елспет се отпусна в едно кресло.
— Ох, каква вечер прекарах! Човек не само режисира, а ги учи как да играят. Честна дума, милички, те не могат да разберат най-прости неща. Не знам просто какво ме привлича на сцената, наистина не знам. — Тя се завъртя няколко пъти, стигна до пианото и започна да пее „Не пускай дъщеря си на сцената, мисис Уъртингтън“. Дрезгавият й глас беше все още ясен и плътен.
Когато свърши, завъртя се заедно с табуретката пред пианото и се спря с лице към мене и протегнати напред ръце.
— Цялото е една кабаретна работа и нищо повече — съобщи тя. — Никой просто…
— Ако ще ни даваш концерт, по-добре е да хапнеш нещо най-напред — обади се Алис от кухнята.
— Прекрасно, мила — отвърна Елспет. Тя понижи глас. — Много щастлив човек сте, Джо. Алис е ангел, същински ангел. Има златно сърце! — Черните й, кръгли като копчета очи се вглеждаха напрегнато в мене. Те изглеждаха странно млади върху старото, силно гримирано лице. Тя седеше леко разкрачена, а полата й се беше вдигнала над коленете; извърнах поглед, леко отвратен.
Смъкна я надолу.
— Все забравям — каза тя. Усмихна ми се и наклони глава на една страна. — Ако на времето ме бяхте видели така, нямаше да останете задълго на стола си.