— Сигурно.
Тя ми изпрати една въздушна целувка.
— Не мога да виня Алис. Вие сте точно този тип мъж, който харесвам, едър и мускулест. В днешно време се навъдиха едни педерасти. На времето познавах сума ти едри мъже; те сега са мъртви!… — Лицето й сякаш беше изрязано от пощенска картичка, с боядисани, червеникави букли, носът и брадичката като на Лили Лангтри. В този миг то беше тъжно като лице на болна маймуна. — Сякаш колкото по-силни и по-големи са, толкова по-често боледуват. Спомням си нощта, когато умря Лейрд. „Не мога да дишам“ — каза той и разкъса яката си. После просто падна напред. Господи, гримьорната се разтърси! Вдигнахме го, а той беше мъртъв. На тридесет и пет години, едва влязъл в живота! Такова нещо кара човек да се замисли, нали? — Тя запали една от турските си цигари; сладникавата остра старинна миризма — която напомняше „Момчетата на Бинг“, „Романо“ и „Дръри Лейн“ — изпълни стаята като благоухание. — Сякаш бе създаден само за мен, за да забегнем с него някъде — продължи тя. — Понякога съжалявам, че не съм го направила. Съпругът ми още тогава не го биваше. Бях твърде самостоятелна, а той искаше да ме притежава като предмет. Когато беше пиян, ставаше страшен. Голям и силен мъж беше той — никога не мога да устоявам на големи, силни мъже… Обичате ли Алис?
— Да — отвърнах аз, без да се замисля; въпросът ми беше зададен така ненадейно, че ме завари неподготвен.
— Така си и мислех — каза тя спокойно. — Видях ви как седите. Тя още не го знае — Елспет сложи ръка върху моята. — Не й причинявайте болка! Не й причинявайте болка.
Имах чувството, че главата ми потъва в черна вода; в стаята не достигаше въздух, атмосферата бе прекалено напарфюмирана, болезнена; набръчканото, напрегнато лице пред мене беше лице на стара вещица. Внезапно щях да се събудя и да видя, че съм станал старец, а тя щеше да ми се смее, превърната отново в момиче, розово и пълничко, откраднало моята младост.
Тя взе да разправя за старите времена в театъра „Дали“; не я слушах, защото внезапно пожелах да изляза от стаята, да се разхождам по ливадите, вятърът и дъждът да плискат лицето ми.
Когато Алис влезе с таблата за вечеря, за миг я видях подобна на Елспет, обитателка на един затворен, плесенясал свят, хлъзгав като разтопен грим, и цялата нежност, която изпитвах, се изпари; струваше ми се невъзможно да съм прегръщал голото й тяло, сякаш цялата вечер е била само репетиция на циничен фарс в спалнята, досадна рутина, оцветена като провинциален театър в избеляло злато и плюш.
12
Барчето на „Западния хотел“ срещу общината беше по свой начин забележително. То е най-добре мебелираната част на заведението — с възглавници по пейките, дебел сив килим, покрити със стъкло маси, плетени столове и снимки на местните отбори по футбол и крикет, а стените са облепени с тапети в бледооранжево и сиво, приятни за гледане, ако такива неща ви харесват. Запазено е само за мъже; другите зали, дори приемната, са по-скоро запуснати — там масите са с железни крака, пейките — твърди и столовете — дървени. Барчето се посещава много от солидни бизнесмени и общински чиновници, които обичат да пият без присъствието на жени, но не харесват талаша и плювалниците в бирхалето. Хотел „Уестърн“ винаги е бил мястото, където са се провеждали годишните мъжки събирания на служителите от общината. Тук, в бара, е приятно да започнете с две половинки, да се качите горе за вечеря и да пиете още две половинки, а след това пак да се върнете в бара за по-сериозно допиване. Едно от неписаните правила на тези ергенски вечери е да се смесите с колегите от другите отдели; спомням си, че на това събиране говорих предимно с Реджи от библиотеката.
Последвах съвета на Чарлз и от Коледа не правех опити да се виждам със Сюзън. Не се надявах много, че този план ще успее, дори бях решил почти да я отпиша. Но тази вечер — по всяка вероятност поради четирите половинки в стомаха ми и странните чувства, които бях изпитал към Алис предишния ден в апартамента на Елспет — започнах да мечтая наяве. При това добре разработвах мечтите си. Там имаше писмо от Сюзън, с което тя ме кани на прием и ме пита плачевно дали не е сторила нещо, с което да ме е обидила. Или нещо, още по-добро — в бурна, дъждовна привечер звънецът звънва и тя застава на вратата с порозовяло от вятъра лице; може би щеше да дойде под предлог да се види с Томпсънови, уж около работата на „Драматиците“, а може би щеше да каже просто: „Трябваше да дойда, Джо. Ще си помислиш, че съм безсрамна, но…“ А аз ще я целуна и всякакви думи щяха да бъдат излишни — ще стоим и ще се вслушваме в дъжда, който ще обгради със стена нашето щастие, а после ще се качим на Спероу хил: „Обичам да вървя с тебе под дъжда“ — ще каже тя и ще вървим все по-нататък, ще пълним дробовете си с чист, свеж въздух, ще вървим вовеки веков и приказката ще стане действителност…