— Умен дявол е — заключи Реджи. — Нищо не изпуска. Знае всяка постъпка.
— Докато се разбираме, може да бъде умен, колкото си ще — прибавих аз. — Слушай, Реджи, сериозно ли говориш за Сюзън? Наистина ли тя каза всичко това?
— Защо ще се шегувам? — Доби леко възмутен вид. — Това е чистата истина. Аз споменах за „Фермата“ и след това казах няколко думи за твоята роля. Между другото, разбира се. Ти не ми направи твърде силно впечатление, а тя се хвърли да те защищава. Оттам нататък разговорът се водеше само около тебе. Сякаш се запалваше, докато говореше за тебе. Човек не може да сбърка този поглед — нещо като упоена радост. Между другото и ти имаш подобен израз в момента.
— Ще пиеш ли още нещо? — побързах да го попитам аз.
— Мой ред е. Не се опитвай да ме отклониш.
— Аз пия две чаши за всяка една твоя, така че по-справедливо е аз да почерпя.
— Смешна работа — протестира той съвсем не настойчиво, но веднага пролича, че му олекна. Огледа залата. — Чиновниците на малкия град. Господи, каква сбирщина! Знаеш ли какво, Джо? Бих дал едногодишната си заплата, за да се махна от този град.
— Не съм съгласен с тебе. Аз съм за малките градове, стига да са от добро качество.
— За тебе, приятелю, това е така. Ти си блестящ, действен тип. Ти се отличаваш веднага сред тълпата. Несъмнено ще прогресираш в град като Уорли. И, разбира се, това е нещо ново за тебе. Ако бе живял целия си живот тука, друго щеше да мислиш.
— Мразя родния си град — казах аз. — Но това е различно. Дафтън е ужасен. Смърди. Буквално. Мъртъв е като труп. А Уорли живее. Почувствувах го още първия миг, в който стъпих в града. Пък и е доста голям. Има доста история, всеки ден откриваш в него по нещо ново… — Замлъкнах; издавах твърде много чувствата си.
— Всеки би помислил, че говориш за някоя жена, а не за обикновен търговски град с десетина фабрики — засмя се Реджи. — Особен човек си ти, Джо.
В този миг на нашата маса дойде Теди Соумс.
— Всички сме особени тук — каза той и се оригна шумно. — Извинете, малко ме е хванало. Въпреки че не би трябвало. Когато бях във въздушните войски, от това, което изпих тази вечер, нямаше да ми помръдне и косъм от косата. — Той се отпусна тежко на пейката. — Хайде, да почва вече следващата война!
— Говори само за себе си! — посъветва го Реджи. — Никога през живота си не съм бил по-нещастен.
— Беше малко еднообразно понякога, съгласен съм — добави Теди. — Но пък нямаше никакви грижи, а имахме достатъчно пари. Достатъчно бира, достатъчно цигари и достатъчно жени. Да им изпеем ли една стара песен от въздушните, а, Джо? — Той започна да пее тихичко. — Котараци, котараци върху керемидите…
— Спирай — рекох аз. — Много е рано за мръсни песни.
— Забравих, че съм почтен — съгласи се Теди. — Тази песен съм я пял в най-добрите хотели на Линкълншир. А разни подполковници и полковници се присъединяваха към мене. Ех, щастливи дни!
— Може за тебе да е било така — каза Реджи. — За мене войната беше същински ад. Отначало само ни обучаваха под горещото слънце във вълнено бельо, от което сърбеше. След това белих картофи. После станах най-негодният чиновник на британската армия. Известно време бях напълно щастлив. Не трябваше поне да се занимавам със заредено оръжие и всякакви опасни предмети. След това някакъв безчовечен плановик във военното министерство започна да съкращава административния персонал. И аз се превърнах в най-уплашения пехотинец на британската армия. Денят, в който облякох отново цивилния си костюм, е най-щастливият ден в живота ми. Наистина, когато се върнах, открих, че проклетата Библиотекарска асоциация е направила приемните изпити десет пъти по-мъчни и по този начин даваше преимущество на жените и пацифистите…
— Да не приказваме по служебни въпроси — прекъсна го Теди. — Говориш за работите в Библиотекарската асоциация. Точно така! — Той ме погледна и протегна ръка да пипне плата на костюма ми. — Камгар, високо качество — рече той. — Виж каква риза и каква връзка! Господи, мистър Лемптън, как успявате да се справите с купоните?