— Има връзки — поясни Реджи. Той поздрави с юмрук. — Нека Джо да бъде цар! Гласувайте за лейбъристите!
— Ти си идиот! — казах аз. — Знаеш какво мисли Хойлейк за политиката.
— Това не е политика — отвърна Теди. — Ние просто си говорим. Реджи пишеше същите лозунги върху танка си, преди да влезе в бой.
— Никога не съм влизал в танк — възрази Реджи. — Веднъж видях как една шваба отваря капака на един „Шерман36“ и хвърля вътре ръчна бомба. Чувството за сигурност, което танковете дават на пръв поглед, е съвсем илюзорно. Откровено казано, винаги съм бил привърженик на старомодната военна тактика чрез изтощаване, когато човек си седи в уютния бетонен бункер и оставя артилерията да води бой. Но не успях да убедя генералния щаб да възприеме моите възгледи. Независимо от това винаги напредвах. През цяла Африка и през цяла Италия.
— А бе, струва ми се, че те познах в „Победа сред пустинята“ — подхвърли Теди. — Една храбра фигура с окървавена превръзка на главата, която подканва хората си напред.
— Иска ми се наистина да си ме видял — отговори Реджи. — Аз бях един от бедните дяволи, които ги подканваха напред.
Чух началника на библиотеката да се смее. Смехът му беше висок, доста женствен.
— Това е смехът му за мръсни вицове — обясни Реджи. — Той има специален смях за всякакви случаи. Смях, който изразява уважение, изискан смях, насмешлив смях, когато кажа нещо, с което не е съгласен… Ако ми беше сержант през войната, все щях да намеря удобен случай да го застрелям, копелето. Трябваше да си остана в армията.
— Ах вие, интелектуалци такива! — каза Теди. — Никога не сте доволни.
Началникът на библиотеката дойде при нас. Дребен човек с дълбоко хлътнали очи, които създаваха впечатление, че са монтирани хоризонтално. Беше на около тридесет и пет години и имаше вид, сякаш никога не е бил по-млад.
— Забавлявате се, а? — попита той.
— Отново воюваме, сър — отговори Реджи и ни намигна. — Решихме, че е трябвало да оставим най-напред руснаците да избият германците, а после ние да се намесим и да избием руснаците с атомната бомба! — Той отново ни намигна.
— Винаги това съм казвал и аз! — Запалено одобри началникът на библиотеката. — Съюзниците скъпо платиха за грешката си. Признавам, че и аз бях малко нещо комунист преди войната, но скоро запях друга песен… Какво ще пиете, момчета?
— Поръчахме вече, благодаря — отвърнах аз. — Няма ли да ми позволите да ви почерпя?
— Нямам нищо против! Реджи, колегите от касовата служба до един са плутократи! Винаги е така — ние, факлоносците на културата, получаваме жалки заплати, а материалистите, хората на фактите и цифрите, са богове. Ще пия една малка бира, Джо.
— Тука се пие на половинки — казах аз. — Нищо друго, освен половинки.
— Добре се забавляваме тази вечер, нали? — Той се изсмя, но този път не успях да класирам смеха му. — Мистър Хойлейк току-що ми разправи един много хубав виц. Двама стари полковници си седели един ден в клуба…
Не го слушах; спомних си начина, по който бях проверил Теди и Реджи, спомних си начина, по който Хойлейк беше отказал да го почерпя, както отказа след това и на началника на библиотеката. Той ни беше почерпил не от любезност, а в съгласие с известен протокол, който, ако го сравни човек, не беше по-демократичен от протокола на дипломатите. Но наградите бяха толкова дребни; Хойлейк беше най-богатият човек по заплата с годишен доход от хиляда лири, Джордж Айсджил, бях сигурен в това, харчеше такава сума само за ядене, за пиене и за бензин. Дори Боб Стор не вземаше по-малко от хиляда лири. В деловите кръгове, размишлявах аз, ще ми се наложи да лаская хора, които ненавиждам, ще трябва да водя разговори на любимите им теми, ще трябва да ги черпя с напитки, да им давам обеди и вечери. Но там играта щеше да си струва труда; ако продадях свободата си, щях поне да взема добра цена.
— … А вторият полковник казал: „Женска камила, разбира се.“ — Началникът на библиотеката отметна глава и се изсмя пронизително.
Бирата започна да ме хваща; установих, че съм изпил седем половинки, без да усетя. Пресметнах наум пет пъти по един шилинг и четири пенса, плюс един път по един и четири, минус един път по един и четири от Хойлейк…
— Все исках да ти кажа, Джо — подхвана началникът на библиотеката, — много ми хареса твоята игра във „Фермата“.
— Дявол да го вземе — прибави Теди, — и на него му е харесало! Обзалагам се, че Джо добре е прорепетирал любовните сцени! Признай си, коч такъв!