— Върви по дяволите! — извика тя. — Какво ти става от това? Било е години, преди да те срещна! Значи е трябвало да гладувам, защото някой ден бих могла да срещна някакъв си тесногръд моралист от Дафтън и на господина няма да се понрави, че съм си показала тялото, което бог ми е дал?
Тя стана от кревата и започна бързо да се облича.
— Щом животинската ти провинциална душичка не обича голотата, тогава по-добре е да се облека, нали?
Аз също започнах да се обличам. Ако някой от нас се беше засмял, нещата щяха да се развият другояче. Сигурно бяхме много смешни, всичко беше точно обратното, бързахме да намъкнем дрехите си и стеснени, не се поглеждахме. Но аз бях прекалено ядосан и отвратен; стомахът ми се бунтуваше при мисълта да остана и за минутка гол.
Тя мина от моята страна на кревата, за да закопчее чорапите си.
— Ето какво харесваш! — подхвърли тя злобно. — Да се показват бедрата и бельото!… — Последната дума тя почти изплю.
Хванах я за раменете.
— Ах ти, глупачко, съвсем не става въпрос за това! Не можеш ли да разбереш, че ми е неприятна мисълта други хора да те гледат гола? Не е прилично, не го ли разбираш?
— Пусни ме — рече тя с леден глас. Аз отпуснах ръцете си.
— Господи — възкликнах аз, — сега разбирам какво кара мъжете да убиват жени като тебе!
— Много си храбър — каза тя. — И много морален! Не било прилично да позирам на един художник, който ме вижда само като съчетание на цветове и светлини, но всичко е наред, когато ме целуваш по цялото тяло и лежиш тук цял час и ме гледаш. Това сигурно ти създава вълнения, дребни, мръсни преживявания. Аз сигурно представлявам за тебе твоята собствена порнографска снимка. Мъчно може да се допусне, че някой мъж ще гледа гола жена, без да я пожелае, нали?
— Съвсем не става въпрос за това — отвърнах уморено. Отидох до долапа и си налях малко джин. Изпих го на един дъх и си налях още малко.
— Знаеш, че Елспет не е богата — каза Алис язвително. Лицето й беше бяло, грозно и старо. — Няма нужда да й изпиваш всичкия джин.
Извадих една лира от портфейла си и я хвърлих.
— Дай я на Елспет! Кажи й, че съм счупил бутилката.
Тя остави банковата да падне на земята. Бях изкушен да я взема; знаех много добре, че тя ще купи джин на Елспет. Но има мигове, когато мъжкото достойнство струва повече от една лира. Сипах си отново и запалих цигара. Въздържах се да говоря, защото нямах доверие в това, което щях да кажа.
— Като си помисля само, че съм ти позволявала да се допираш до мен! — рече тя тихо. — Погледни се! Типична поза — с чаша в ръка, едро, зачервено лице, което блести със своята възмутена почтеност. Мислех си, че си различен от другите, но не си. Ти си типичен почтеният момък, който няма нищо против да се позабавлява малко, но знае докъде да спре. Аз съм твоето малко забавление, аз съм едно резенче от кейка, който ти е поднесен, и няма защо да го пропускаш!… Ах ти самодоволна, лицемерна свиня!
Усетих, че гася току-що запалената цигара. Захвърлих я и запалих нова, а ръцете ми трепереха. Тя продължаваше да говори с нисък, уверен глас:
— Нека да ти е ясно! Моето тяло ми принадлежи. Не се срамувам от него. Не се срамувам от нищо, което съм извършила. Ако беше общувал с интелигентни хора, сега нямаше да ме гледаш, сякаш съм извършила престъпление. — Тя се изсмя. Смехът й беше грозен и рязък; косата ми настръхна от него. — Мога да си представя как си гледал в Дафтън голите жени по списанията, как са ти текли лигите. Как си казвал, че не би имал нищо против да си опиташ късмета. А в същото време как си чернил момичетата, как си ги наричал безсрамни… — Думата се изплъзна от устата й като полусдъвкана, ослюнчена храна. — Да, гледай възмутено! Употребявал си тази дума много често с приятелите си по чашка, нали? Умирах от глад, когато наруших твоя специален вид морал. Но ти не можеш да разбереш това, нали? Ти винаги говориш много за скромния си произход, но никога не си оставал гладен. — Очите й се присвиха. — Чудна работа! Чудна работа! Може би някой друг се е влюбил в нашия мил Джо, светлокосия съблазнител!
Пийнах от чашата. Джинът имаше вкус на вкиснато.
— Какво мислиш, че ядат военнопленниците? — попитах с горчивина аз.
Тя се изсмя.
— Дори и тогава не си гладувал. Сам ми каза, че ти давали допълнително, защото си северен тип. А, да, ти винаги падаш като котка на краката си. Защо не избяга като Джек Уелс?
Това вече не можах да изтърпя.
— Не споменавай името на тази свиня пред мене — казах аз вбесен. — На него му беше изгодно да избяга. Имаше си богат татко, който да се погрижи за него и да плати за образованието му. Можеше да си позволи да губи време. Аз не можех. Тези три години бяха единствената ми възможност да се квалифицирам. Нека богатите копелета, за които са отредени хубавите неща, стават герои. Нека плащат за привилегиите си. Ако искаш, ще ти кажа откровено — много доволен бях, когато ме заловиха. Не желаех да ме убият при опит за бягство и не желаех да ме убият, понеже съм почнал наново да летя. Не ми беше приятно да съм военнопленник, но това беше много по-добро, отколкото да съм мъртъв. А щом говорим по този въпрос, какво си правила ти през великата война?