— Добре — каза тя уморено. — Спри да се защищаваш. Не трябваше да започвам на тази тема. Няма смисъл да ти обяснявам, че никак не е важно какво съм правила аз и че няма нищо нередно в него. Ние сме различен тип хора и това е всичко.
— Значи, това е всичко, а? И на тебе май няма смисъл да ти се обяснява. Не съм лицемер и не съм моралист; пет пари не давам дали си спала с художника. Боли ме от самия факт! Господи, никога досега не съм мислил за това, пък и защо да мисля? Чувствувам се, сякаш някой ме е ритнал между краката.
— Не мога да ти помогна. Сам си причиняваш мъка. — По бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Върви по дяволите, върви по дяволите!
— По-добре пийни нещо. — Дадох й една пълна чаша, тя я изпи и се задави леко. Исках да я прегърна и да й кажа, че всичко това няма значение, че аз съм виновен и че съжалявам; не можех да понасям сълзите й. Виждаше ми се слаба и одърпана; също като жените, които можеш да видиш по снимките на нещастни случаи в мините, неутешими, стари и грозни пред фона на шахтата. Но си спомних как ме беше отблъснала, когато се допрях до нея, и затова не направих опит.
— Ще сваря малко чай — каза тя. На вратата се извърна към мене. — Свършено е. — Едва чух думите й. — Всичко е свършено, Джо.
Отидох във всекидневната и седнах в креслото до огъня; чувствувах, че ми е студено и че не ми е добре. Дотогава никога не се бях карал така. Когато татко и мама имаха недоразумения, техните скарвания бяха съвсем леки; той беше твърде добродушен, а и тя бързо се оправяше от гнева си. Не си спомням дори някой да е викал по мене. Всичко беше свършено; Алис беше права. Чувствувах се, сякаш съм загубил цялата си сила; нямаше как да се почувствувам удобно, тялото ми се струваше срамен товар, едва ли щях да заспя. Започнах да си мисля за Сюзън, но и това не помогна: тя беше откъм страната на Алис. Помислих си, че може би човек е белязан още от рождение и само негодниците и гениите се издигат над класата, в която са били родени.
Алис влезе с чая.
— Искаш ли нещо за ядене?
— Не бих могъл нищо да хапна. За първи път не съм „Стоманеното черво“. — Успях да се усмихна леко.
Тя наля чая.
— Можем да проявим здрав разум. Ние се бяхме споразумели, нали, че нашата връзка няма да бъде вечна?
Чух се да изговарям думи, които не знаех, че съм избрал.
— Ще приключим историята.
— Да, ще приключим. — Тя сложи ръка върху моята; ръката й беше гореща и суха. — Не мога да се примиря да ме притежава някой, Джо. Не мога да се примиря някой да е отгоре ми. Не мога да се примиря да бъда нечия собственост. Не мисли лошо за мене.
— Няма. Много съм ти благодарен. — Отстъпвах, но водех бой; но от какво отстъпвах, с кого водех бой? — Всичко беше много хубаво, Алис. Съжалявам за всичко това.
— Не се тревожи — каза тя. Вдигна чашата до устата си, но ръката й така трепереше, че изля половината. Погледнах банкнотата на пода и внезапно раз брах, че пет пари не давам за тая банкнота.
14
Напуснах апартамента преди Алис, както правех винаги. Апартаментът беше на най-горния етаж и асансьорът не работеше; спомням си безкрайните стълби и дълбоката тишина, която цареше в зданието. То беше декорирано в обичайния следвоенен стил и приличаше на голям параход. Разнасяше се странна миризма, която напомняше печен хляб и хлор. Стълбите бяха широки, а дебелата сива пътека сякаш заглушаваше всички шумове. Беше много чисто и блестящо; а и много приятно, но създаваше впечатление, че там никога не са живели човешки същества. Представях си, че зад белите врати с никелирани номера и малки визитни картички има само празно пространство. На времето всички богати хора в Ледърфорд са живели в този квартал. Когато колите станали по-съвършени, а градът по-мръсен, богатите избягали в градове като Уорли. Къщите, които не били превърнати в блокове, апартаменти и частни хотели, сега принадлежаха на лекари, зъболекари и фотографи. Имаше много дървета и улиците бяха широки; напомняше ми за Уорли. Но отдавна беше престанал да бъде истинско населено място.