Нощта бе ясна и духаше топъл вятър. Пролетта наближаваше, въпреки че тука не се чувствуваше промяна. Лавровите храсти, боровете и елите изглеждаха еднакви през цялата година — мрачни, печални и чужди. Не трябваше да се прибирам в къщи преди десет часа; беше едва осем и половина. Трябваше да запълня голям и безполезен период от време и започнах да се занимавам с мъката си, както гладният яде черна пръст. Всичко е свършено вече, казваше разумната ми половинка, леко се отърва от тази невротичка. Избягна опасността от скандал, избягна и опасността да станеш нейно притежание. Но другата ми половина непрестанно си спомняше едрите сълзи, които се стичаха по бузите й, с нежност си спомняше как те бяха размили привлекателността й.
След това се сетих как лежеше до мене и болката се възвърна, действителна като зъбобол. Колкото и да беше странно, надявах се, че ме е излъгала и че всъщност е спала с художника. Това би направило поносима мисълта за другото. Болеше ме при мисълта, че се е разголвала без никакво чувство, сякаш тялото й е нещо, което няма значение. Съчетание на цветове и светлини — сякаш съчетанието на цветове и светлини може да пореже пръста си с ножа за хляб, да се омъжи, да люби, да слуша как му говоря най-съкровените си тайни!… Това беше оправданието, смекчаващото средство за ревността ми, от това ме болеше най-много. Нарекох я с най-мръсните думи, които можах да се сетя, повтарях ги много пъти под носа си, но не почувствувах голямо облекчение. (Всъщност на английски има само десетина мръсни думи и почти всички са по-скоро физиологично описателни.) С горчиво съжаление си спомних за времето, когато ми беше съвършено чужда и пет пари не бих дал, ако се разхождаше посред бял ден гола по улиците. Тя би го направила, сякаш аз не съществувам — прехапах устните си до кръв. Главата ми пулсираше, в устата си усещах вкус на бълвоч, а гърлото ми беше пресъхнало. Подпрях се с ръка на една стена. Като че бях нападнат от невидим неприятел. Прекосих улицата и продължих да вървя. От двете страни имаше къщи с големи тераси; спомням си, че завесите на една от къщите не бяха дръпнати, вътре се виждаше тълпа млади хора и се чуваше музика. Щом минах покрай нея, дръпнаха завесите. Продължих; къщите започнаха да стават по-малки и вече нямаше дървета, след малко от тъмнината срещу мен изплуваха фабриките. Не исках да мисля за това, което е извършила Алис, но въображението ми упорито се връщаше в Лондон преди десет години — виждах я невинна, стегната, миришеща на младост, виждах я да влиза в някакво ателие, да се съблича зад паравана, а след това да излиза, може би леко смутена, и художникът да я успокоява. Той приличаше малко на Джек Уелс, този художник, но имаше брада. Виждах я да сяда на стола с леко разтворени крака… Стигах винаги дотука; отново ме обземаше див, безсмислен, болезнен гняв. Спомнях си как гледахме с Чарлз голите тела веднъж в художествената галерия на Лийдс и втори път — на едно лондонско ревю.
— Разбира се — беше казал тогава Чарлз, — тези не са по-добри от проститутките. Не бих взел жена, която е показвала прелестите си на мръсни младежи, като тебе и мене.
Зачудих се дали Джордж знае. И дори да знаеше, имаше ли това някакво отношение към мен? Намръщих се съсредоточено. Ако и него би го наранило, значи и той е от същия тип хора и сякаш болката ми щеше да е споделена. Но аз знаех много добре, че ще му бъде безразлично; той би си мислил за него само като забавление. Така тази моя мисъл се превърна в допълнителна болка — беше нелогично, но факт.
Видях една голяма кръчма встрани от пътя. Влязох; беше четвъртък и в кръчмата почти нямаше хора. Докато пиех халбата бира, прехвърлих през главата си последния урок по политическа икономия. Според теорията за принадената стойност… Обикновено паметта ми беше като гъба; често запълвах свободните минути, като си представях цели печатни страници. Но този път видях урока във вид на разкъсани парчета хартия, а фактите бяха съвсем несвързани. На страницата, която гледах, виждах само думите „Голо тяло“; затворих за миг очи и зърнах червени кръгове, а когато ги отворих отново, пред погледа ми се изпречиха същите думи. Погледнах в най-отдалечения ъгъл на заведението, там имаше един афиш. Най-чистите и най-съблазнителните голи тела във всички ревюта — Сандра Карол, Елиз Лизбет… И Алис! Замислих се дали не е имала и тази професия, дали не ми го е казала, дали не е стояла под розовата светлина на прожекторите с блестяща фризура и златно смокинено листо и хиляди очи са се впивали като пиявици в голата й плът. Не бях сигурен, че това не се е случило, че с блестящия си остър ум и изнежена изостреност тя не е слязла до тази последна пикантна крайност; сякаш виждах как я изтезават в някакъв запуснат зимник! От това ме болеше. Не самият факт, че на света има модели, а че Алис е била модел. Някои от моите възгледи все още оставаха дафтънски, а в Дафтън моделите ги смятаха за проститутки, не напълно професионални, но от онези, които никога не отказват. Беше ми непоносимо така да мисля за Алис; не знаех или не исках да знам защо ме засяга изобщо. Бях ревнив спрямо миналото й — сякаш в този миг стоях разстроен пред ателието, младо пъпчиво момче на шестнадесет години.