Като се връщах назад в спомените, виждам, че съм доближавал границата на безумието. Сега не мога да изпитвам подобни чувства; има прозрачна преграда между мене и силните чувства. Чувствувам това, което трябва да чувствувам; правя всички необходими движения. Но не мога да излъжа себе си, че ме е грижа за нещо. Не бих казал, че съм мъртъв; просто съм започнал да умирам. Или бихте могли да кажете — току-що съм разбрал, че ми остават още шейсетина години живот. Не съм нещастен и не ме е страх от смъртта, но не съм и жив, така както бях през онази вечер, когато се скарах с Алис. С искрено съжаление се вглеждам в оня незрял млад човек, който седеше нещастен в кръчмата; дори и да можех, не бих си сменил мястото с него, но безспорно той беше много по-добър от лакираната личност, която представлявам аз сега, след десет години, през които постигнах почти всичко. Знам как би ме нарекъл той — „Преуспелия тъпанар“.
Разбира се, пет пари не давам дали онзи млад човек, загледан в театралния афиш, е бил по-мъдър, по-благ или по-невинен от „Преуспелия тъпанар“. Но той беше от по-добро качество; можеше да чувствува повече, можеше да понася по-големи напрежения. Беше от по-високо качество, ако приемем, че човешкото същество е предназначено да изпитва чувства, да се засяга дълбоко от всичко, което му се случва, да живее сред хората около него. Не искам да кажа, че човек трябва да обича хората, а просто, че трябва да се засяга. Аз съм като съвсем нов „Кадилак“ в беден работнически квартал, изолиран чрез стоманата, стъклото и климатичната инсталация от хората навън, от дъжда, студа и потръпващите болнави тела. Не искам да бъда като хората навън, не искам дори да имам слабости, да правя глупости, които да ме приковат сред завистливите лица на черноработниците, които да пуснат вътре дъжда и миризмата на поражение. Но понякога ми се ще да го искам.
Това, което се случи, е точно това, което исках да ми се случи. Аз съм собственият си проектант. Съдбата, силата на обстоятелствата, предопределението, късметът — цялата тази трупа с остарял репертоар може да бъде изхвърлена от моя разказ, да бъде предадена на гладна смърт, без признание. Но някъде по пътя — някъде по конвейера, искам да кажа — аз можех да стана друга личност. Това, което се е случило с чувствата ми, е толкова невероятно, колкото е невероятно превръщането на стоманата в една американска кола; стоманата трябва да бъде вярна на същността си, винаги да притежава известна ръбатост и грубоватост, а не да бъде пластична и лакирана; основните чувства също така трябва да бъдат ръбести и груби. Предполагам, че съм имал възможност да стана истинска личност.
— С теб винаги се усеща допирът — веднъж ми каза Алис. — Ти присъствуваш като личност, ти си топъл и човечен. Другите сякаш носят гумени ръкавици.
Сега вече не би могла да го каже.
15
Докато пиех последната си чаша чай на закуска, аз разгледах поканата. Сутринта беше прекрасна; слънцето бе разтопило почти всичко, освен последните ивици сняг в долината и едва ли не се усещаше мирисът на растящата зеленина. За първи път от една седмица не мислех за Алис.
— Сали Карстърс ме кани на рождения си ден — казах на мисис Томпсън.
— Много мило момиче е. Не играехте ли двамата във „Фермата“?
— Тя помагаше за реквизита. Но не се познаваме много добре. Какво да й подаря? — Опитвах се да говоря безразлично, но бях възбуден и възхитен. Карстърсови имаха много пари — притежаваха цяла система от кафенета — и живееха в голяма къща в Гилдън, точно над ливадите на Уорли.
— Остави това на мене. Познавам се добре с майката на Сали.
— Колко би трябвало да похарча?
— Остави и това на мене. Няма да те разоря, обещавам ти.
— Добре, оставям целия въпрос в твои ръце — съгласих се аз. Все повече и повече въпроси оставям в нейните ръце, помислих си аз, тези тънки ръце с дълги пръсти, които така приличаха на ръцете на Алис. В същия миг се дръпнах от името й като кон от умряло. Погледнах часовника си.
— Време е да ходя на работа.
Казах довиждане на мисис Топмсън; когато минах край стола й, дощя ми се да я целуна. Мога да прибавя, че не ми се дощя да я целуна с чувство, а както бих целунал майка си на път за работа.