Докато слизах по „Игъл роуд“, мислех си дали не мога да направя нещо със Сали. Тя беше дребничка, стройна, умна като данъчен агент и учеше в ледърфордското художествено училище. Отново се дръпнах от тази мисъл, но този път автоматично, сякаш отскочих от нещо, което можеше да ме смути, а не както преди — поради силно и болезнено отвращение. Когато се спусках по хълма, пак изпитах чувството на победител.
Уорли лежеше долу в долината и чакаше да бъде завладян, аз току-що бях излязъл от красивата стая толкова близо до Върха, че просто нямаше разлика, стаята все едно че беше на самия връх. Щях да отида на гости в богата къща и щях да се срещна с богати хора, а кой можеше да каже какво ще излезе от всичко това? Може би и Сюзън щеше да бъде там; макар че това нямаше кой знае какво значение. Вярвах на Реджи, но в момента не се чувствувах подготвен за този участък от бойното поле.
Гилдън е доста мрачно, фабрично селце на североизток от Уорли. Имаше такъв вид, сякаш бе готово на всичко — от тесните прозорци на каменните къщи всеки миг можеха да се подадат пушки, зад следващия ъгъл на кривите улички не беше трудно да си представиш блясъка на щиковете, двете оръдия от Кримската война пред възпоменателния парк изглеждаха готови за бой, а универсалните магазини по „Хай стрийт“ бяха запасени с дажби за петгодишна обсада. Селото свършваше изведнъж с методистката църква и претъпканото гробище; по-нататък нямаше нищо, освен ливади, няколко овце и чучулиги, а на една миля западно се намираше самотна ферма. Всичко това също му придаваше военен вид; по ливадите сякаш се криеха партизански позиции и зад стените на Гилдън се готвеха планове за внезапно нападение на долината — засада в селото, отчаяна защита, телата на противниците, струпани зад каменните стени…
Къщата на Карстърс беше настрана от селото и се издигаше като могъща неутрална сила. Не само поради десетте стаи, блестящата новост и лъскавите червени тухли, които щяха да смекчат цвета си от вятъра и атмосферните промени, а и защото беше разположена далече от шума на бизнеса, от земите, от другите къщи и от пътя. Затова нямаше никакви практически причини, на татко Карстърс му се беше приискало да има къща сред ливадите. Затова ми харесваше и на мен — нямаше нищо общо с икономическата необходимост, а беше просташка прищявка на богат човек.
Реджи и аз взехме заедно такси от Уорли. Автобусът минаваше едва през час. Когато завихме в частния път на Карстърсови, задминахме автобуса; в него видях един старец, група деца и млада влюбена двойка — те си държаха ръцете. Познах жената на средна възраст в предната част — под бялата кърпа за глава намръщеното й лице приличаше на спаднал пудинг; тя никога не си плащаше данъците преди крайния срок и според мен вината за това носеше кръчмата в Гилдън, където мъжът й представляваше една от централните опори. Почувствувах жал към нея; когато отминахме, сякаш се пресрещнаха два свята. От една страна, светът на тревогите за наема, данъците и бакалските стоки, миризмата на сода и графит, светът на „Не пуши“, „Не плюй“, „Приготви си дребни пари“ и, от друга — светът на ролсовете костюмите, купени на черна борса, парфюмите „Доти“, кариерата на хора, които се плъзгат по добре смазани релси към благородническата титла; светът на предстоящия прием в голямата къща накрая на обградения с борове път, където, изведнъж мрачно почувствувах, много бързо ще ми покажат, че мястото ми е в света на бедните с тясното му, подобно на курник настояще.
Едно сиво купе „Ягуар“ тръгна от къщата точно когато стигнахме до нея. Жената, която го караше, махна сдържано с ръка на Реджи и му се усмихна студено. Имаше черна коса и кожено палто — седеше изправена, с презрително лице, сякаш даваше заповеди на колата, а не я караше.
— Мама Браун — каза Реджи. — Това е нейното автомобилче. Хюби има „Бентли“, а освен това държат за резерва един „Ви-8“ с дискови спирачки.
— Изглежда, че добре съзнава това — рекох аз.
— Във висша степен, мога да те уверя, мили мой! Тя е последната от Сент Клерови и е натъпкана с пари. А и много упорита; за всеки да има място и всеки да си знае мястото. Лично изгони един младеж, загдето се опитал да натисне Сюзън.
Аз платих на таксито.
— Не знаех, че и Сюзън ще бъде.
— Има много неща, които не знаеш — увери ме Реджи, когато прислужницата ни отвори вратата.
Холът беше безличен като приемната на хотел. По стените висяха ловни трофеи — бизонови рога, лъвски глави, витло от „Фокер“, — но всички те оставяха впечатлението, че са купени наведнъж, бяха твърде чисти, твърде правилно подредени, твърде нови. Всичко — от сребърните кутии за цигари до инкрустираните пепелници, беше тежко и скъпо. Прислужницата взе палтото ми, а аз хвърлих поглед върху себе си — имах неприятното чувство, че копчетата на панталона ми са разкопчани или че съм си скъсал връзката на обувката, или пък съм обул два различни чорапа.