Сюзън се изчерви. Напомни ми коте, което са ритнали, вместо да го погалят. Без да разбира добре за какво ставаше дума, тя усети, че се заяждат с мене.
— Винаги си мислех, че предпочиташ по-възрастни жени — продължи Ан. — По-зрели и издокарани!
Погледнах големия й нос и видях към края на масата главата на Джони Роджърс, който говореше оживено със Сали; внезапно разбрах всичко.
— Не те чух, мила — казах кротко аз. — Нито думица не чух.
— Имаш много добър слух — отвърна ми ядосано тя.
— Но не и за това, което не искам да чуя.
Без да прибави нито дума, Ан се отдалечи по посока на Джони. Знае твърде много, помислих си, с предчувствие за опасност.
— Мръщиш се — рече Сюзън. — Да не ми се сърдиш?
— Господи, не, разбира се! Просто се бях замислил.
— За какво мислеше?
— Винаги мисля само за теб.
— Такива мисли май не ти носят щастие. Беше се намръщил ужасно, убийствено. Понякога изглеждаш страшно твърд, Джо.
— Във всичко, което има връзка с теб, аз съм твърде слаб и сантиментален.
— А какво си мислеше за мене?
— Ще ти го кажа друг път.
— Кажи ми го сега.
— Много е лично. Ще ти го кажа, когато сме сами.
— О! — възкликна тя. — Лошо момче!
След вечерята разчистиха стаята за танцуване. Сюзън танцуваше добре, прецизно, леко, свободно, сякаш винаги беше издигната малко над земята, във весела безтегловност. Между танците седяхме на канапето и се държахме за ръка. Нейните ръце бяха бели и леко пълнички, а ноктите й — блестящо розови. (Спомних си ръцете на Алис, които вече почваха да стават костеливи, показалеца, пожълтял от тютюн, и ноктите, изпъстрени с бели петна.) Когато поглеждах Сюзън, тя ми се усмихваше сърдечно — без задръжки, без преструвки, — усещах радостта й да пулсира вътре в нея като бебе.
Към средата на вечерта пуснаха едно танго.
— Това не мога да го танцувам — казах й аз.
— И аз не мога.
— Тука е ужасно горещо.
— Точно същото мислех и аз.
Навън беше хладно и ние се отправихме към беседката с леки танцуващи стъпки; сякаш поляната беше на пружини. Светеше пълна луна, която смекчаваше пламналата грубост на фасадата от червени тухли; от салона се чуваха екзотичните звуци на „Танго за двама“, те приличаха на Ърл Грей * с джин — и се сблъскваха с желязната тишина на ливадите. Нощта приличаше на сцена от музикална комедия; една дума, една промяна в осветлението и оградите щяха да се покрият с рози, по лехите щяха да изникнат фигури от лалета, теменужки, лупина, влажната замъгленост на беседката щеше да се изпълни с аромата им, въздухът щеше да се стопли и да се сгъсти от ленивото бръмчене на пчели и песента на пойни птици.
Когато я прегърнах, тя трепереше силно. Целунах я по челото.
— Една чиста целувка за теб — казах аз. Целунах я отново, този път по устата. — Не се плаши, мила.
— Никога не ме е страх от теб.
Исках да й дам нещо, както човек дава пакетче бонбони на някое зарадвано дете. Страшно ми се искаше да й дам нещо много скъпо, равностойно на това, което тя ми даваше в този миг.
— Утре? — попитах аз. — Да телефонирам ли в десет часа?
— Не.
— Защо?
— Преди ти се отнесе много лошо към Сюзън. Каза, че ще се обадиш, а не се обади никакъв! Кажи кога и къде?
— Шест часа в Ледърфоргския „Гранд“. О, милата ми!… — Целунах бузите й, брадичката, носа и сладката трапчинка на шията. Тя продължаваше да трепери.
— Искам да останем тук завинаги — каза тя.
— И аз искам същото, скъпа! — И наистина го исках; може би ако времето ме беше оставило на мира тогава и на онова място, аз щях да задуша дребнавото, мръсно чувство на триумф, което се зараждаше у мене, може би щях да успея да набера достатъчно богатство на чувствата, за да отвърна достойно на подаръка й. Два часа в онази беседка през онази нощ щяха да бъдат достатъчни — тогава все още бяхме под влиянието на танца, тогава луната, отминаващата зима и първият възторг от срещата на телата ни биха премахнали всички усложнения и задължения; но аз не разполагах с тези два часа. Времето, както и заем от банката, се дава само когато човек има толкова много, че не се нуждае от него.
16
Когато стигнах „Гранд“, Сюзън беше вече там. Пред тъмните здания на Ледърфорг лицето й изглеждаше свежо и сякаш блестеше.
— Здравей, мила. — Хванах двете й ръце. — Прощавай, че закъснях.
— Много си непослушен. — Тя стисна ръцете ми. — Вече няма да излизам с тебе. — Подаде си лицето за целувка. — Мечтаех за това. Не съм ли много лоша?
— Ти си радостта на живота ми — казах аз и за миг се почувствувах много стар. Извадих вечерния вестник от джоба си. — В „Одеон“ дават хубав филм. Или в „Гранд“ — някаква посредствена пиеса. Или нещо друго, което ти харесва?