Докато бяхме в таксито, тя отново ме огледа продължително. Нейният поглед беше изпитателен, но не ме поставяше в неудобно положение, също тъй хладен и сух и също тъй приятелски и твърд като ръкостискането й. Имах чувството, че съм издържал изпит.
— Ще ви наричам мистър Лемптън, ако искате — рече тя, — но бих предпочела да ви викам Джо. — Говореше без следа от неудобство или кокетство; държанието й даваше да се разбере, че този въпрос за нея е решен. — А моето име е Джоан — прибавя тя.
— Чудесно, Джоан — отвърнах аз. От този миг нататък употребявах само малкото й име; въпреки че, колкото и да е чудно, винаги си мислех за нея като за мис Томпсън.
— Това е „Сент Клер роуд“ — каза тя, когато таксито зави по един стръмен хълм. — Ние живеем на Върха. Само че в Уорли Върхът винаги е с главно „В“. Моят мъж и за това си има теория.
Забелязах, че говори правилно, имаше нисък, ясен глас без пресилените йоркширски гласни, както и без произношението на областите край Лондон, където говорят, сякаш имат сливи в устата. Имах късмет и мислено се поздравих — много лесно би могла да бъде обикновена хазяйка, да мирише на сода за пране и на бакпулвер, а квартирата ми да е някоя от тези прашни къщици край гарата — с една дума, да попадна от един Дафтън в друг. А вместо това отивах на Върха, в свят, който дори от първия кратък досег ме изпълваше с възбуда — големи къщи със собствени асфалтирани алеи, овощни градини и подстригани живи плетове, подготвително училище, в което скоро момчетата щяха да се върнат от пътуванията си из Британската империя, Бразилия, Индия или поне от някой стар замък в Корнуол, скъпи коли — „Бентли“, „Лагонд“, „Даймлер“, „Ягуар“, — паркирани навсякъде, нещо подобно на показен материал, като че самият квартал ги бе разхвърлял безразборно, за да докаже богатството си; и над всичко това вятърът, който идваше от ливадите и горите по далечния хоризонт.
Най-силно впечатление ми направи „Сайпрес авеню“4. Беше широк, прав и ограден с кипариси. Улицата, на която живеех в Дафтън, се наричаше „Оук кресънт“; тя не извиваше нито на сантиметър и край нея нямаше дори храсти. В този миг „Сайпрес авеню“ стана символ на Уорли — струваше ми се, че досега цял живот съм ял талаш, а съм го мислил за хляб.
Мисис Томпсън сложи ръка на коляното ми. Долових дъх на одеколон от най-добро качество — сдържан и стерилен.
— Стигнахме в къщи, Джо — каза тя. Къщата беше долепена с обща стена до друга; тайно се бях надявал, че няма да е така. Но размерът й беше приличен, беше построена от скъп на вид варовик и имаше гараж. Новата боя блестеше, а поляната приличаше на кадифена; това бе къща, за която винаги са се грижили внимателно. С изключение на гаража, колкото и да беше чудно. Неговата мазилка се лющеше и прозорците му бяха изпочупени.
— Седрик го употребява като склад за своите боклуци — уведоми ме мисис Томпсън. Тя притежаваше свръхестествената способност да отговаря на въпроси, които човек не е задал. — Трябва да се погрижим и за него, но все не ни остава време. Махнахме колата, когато Морис умря. Тя всъщност беше негова; не ни даваше сърце да я караме след това.
Тя отвори вратата.
— Във войската ли беше? — попитах аз.
— Да, в авиацията. Умря при глупава катастрофа в Канада. Едва беше навършил двадесет и една година.
Холът миришеше на восък и плодове, а върху малка дъбова маса стоеше медна ваза с мимози. По кремаво боядисаната стена виждах лекото отражение на мимозата и вазата, жълто и почти златно; изглеждаше твърде хубаво, за да бъде истинско, също като илюстрация от списанието „Къщи и градини“.
Помогнах на мисис Томпсън да си свали палтото. За жена поне на четиридесет и пет години, прецених, че имаше хубава фигура с тънка талия, без склонност към надебеляване или слабеене. Лесно беше да си я представи човек на млади години, въпреки че не правеше опити да скрие възрастта си. Гледах я обаче без ни най-малък намек за пожелаване; и след това никога не съм пожелавал да се любя с мисис Томпсън, макар че, откровено казано, при случай не бих отказал.
Тя отново ме погледна със своя особен, упорит поглед.
— Много приличате на него — прошепна тя. След това се изпъчи, сякаш се опомни. — Съжалявам, Джо. Забравям задълженията си. Ще ви покажа стаята.
Стаята ми на „Игъл роуд“ беше моята първа стая в истинския смисъл на думата. Нямам пред вид стаичката в сержантското помещение на Фринтън Басет, тази стаичка употребявах само за спане, пък и винаги имах чувството, че тя е обезличена от големия брой мои предшественици, живели там, поели да ги преместят в друга база или да загинат. Нямам пред вид и стаята си у леля Емили; тя беше само спалня. Сигурно можех да купя за нея някои мебели и да инсталирам електрическо отопление, но нито чичо, нито леля щяха да разберат такова желание за самостоятелност. За тях спалнята беше стая с железен креват, дюшек, пълен с дреб, както в моя случай, гардероб, дървен стол с облегалка и нейното единствено предназначение бе да се спи в нея. Човек пишеше, четеше, разговаряше и слушаше радио във всекидневната. Сякаш названията на стаите трябваше да се разбират буквално. Сега, следвайки мисис Томпсън в моята стая, навлизах в друг свят.