Тя погледна краката си.
— Не ми се сърди. Но не ми се ходи на кино. Нито на театър.
— Не се сърдя, разбира се. Само че ако ще ходим на разходка, трябва ти да кажеш къде. Тук съм като чужденец.
— О! — възкликна тя. — Лошо, лошо момче! Не съм казвала, че искам да ходим на разходка. Може да отидем към Бентън Ууд. Горе имам една приятелка. Но няма нужда да ходим при нея.
Тя ме хвана подръка и ме притисна силно. Отидохме до спирката на автобуса за Бентън. Минахме покрай складовете с тяхната тежка, мазна, неиндустриална миризма на сурова вълна, покрай множество сбутани кантори с махагонови мебели и високи столове, покрай вълнената борса в готически стил, излязла сякаш от картините на Доре, и аз се чувствувах също като притежателите на големите коли — градът беше мой, моя любяща майка, върху неговата мръсотия и тъмнина се гради хубавата ми къща в Айлкли, Харогейт или Бърли, курортът ми в Биариц или Монте Карло, костюмът ми от оставения специално за мен плат — Сюзън в този миг ми отнемаше всяка завист, правеше ме богат. Вървяхме бавно и се заглеждахме във всяка витрина; купих си обувки от телешки бокс, направени по поръчка, риза от истинска коприна, също по поръчка, една дузина вълнени връзки, мека филцова шапка за пет гинеи, четка за бръснене от боброви косми и един автомобил „Триумф“ с гюрук. На Сюзън купих огромно шише парфюм „Коти“, наметка от визон, сребърна четка за коса, найлонов пеньоар и буркан с джинджифил на кристали. Или, по-скоро, щях да ги купя, ако поради неизвестни причини всички магазини не бяха затворени.
Автобусът беше с дървени седалки; на нея те й напомниха за пътуване в трета класа из континента. Тя ми разправяше с ясния си, висок глас за Руан и Париж, за Версай и Реймс, за Сент Мало, Динан, Монмартр, Монпарнас, Лувр и „Комеди франсез“ — но никога не оставах с впечатлението, че иска да се покаже. У нея нямаше и следа от неловкост; беше ходила по всички тези места, бяха й интересни и искаше да ми разкаже всичко, което знаеше за тях. В Ледърфорг не обичат хората, които си дават важност. Говоренето на правилен литературен английски е само по себе си подозрително; наричат го да говориш „по богаташки“. А да говориш за ваканция в чужбина е един от непогрешимите белези на надутите й всемогъщите, които са винаги едни и същи. Всички пътници на горната платформа слушаха Сюзън, но по лицата им нямаше признаци на неодобрение. Напротив, те имаха доволен, прощаващ израз, а също и завистливо възхищение (принцесата е дошла сред нас и е толкова близо, че ако се осмели човек, може да я докосне), което по-късно свикнах да виждам навсякъде, където я водех.
— Караш ме да ти завиждам — казах аз. — Много ми се иска да отида във Франция, но преди да остарея дотолкова, че да не мога да й се насладя.
— Ти не си стар, глупчо.
— Много съм стар. Вече съм на двадесет и пет години. Истински СМ.
— Какво е СМ?
— Присмиваш ли ми се? Знаеш какво е, разбира се.
— Наистина не знам.
— Стар мръсник. — Извадих джобното си тефтерче и записах нещо.
— Какво правиш? — Тя погледна над рамото ми. — О, Джо, ти си лошо момче! Ще го скъсам.
Прибрах тефтерчето.
— Започвам да събирам колекция от сюзънизми — обясних аз. — Снощи ми каза, че гласът ми бил като бонбон с петмез, а усмивката ми — стара и немирна. Това е достатъчно за начало.
— Но това е вярно — отвърна тя. — Гласът ти е като бонбон с петмез, плътен, дълбок и богат. Прекрасен е, обожавам бонбони с петмез. Много ми се иска сега да изям един бонбон, само че съм си изхарчила всичките купони.
— Това е много тъжно — рекох. — Ако си направиш труда да потърсиш, в десния ми джоб може да намериш…
Тя се наведе над мен, а меката, ухаеща на портокал коса, докосна бузата ми. С крайчеца на окото си зърнах улицата, на която живееше Елспет. Друго е сега моето тяло, помислих си аз, онова бе отдавна; тялото, с което през няколко пласта дрехи Сюзън жизнерадостно и сдържано се докосваше, беше по-младо, по-чисто, по-силно от инструмента за удоволствие, който Алис беше използувала в будоара на Елспет.
Сюзън изписка от възторг.
— Милият Джокинс, точно каквото исках! — Тя се обърна към мен със светнало в усмивка лице. — Джо, винаги ли ще ми даваш каквото поискам?
— Винаги, скъпа.
До края на разходката тя здраво стискаше ръката ми и я пускаше само за да слага по още един бонбон в устата си.
На времето Бентън е бил красиво малко градче със — свой собствен характер; имаше дори и местно сирене — бентъновско миризливо (първа награда). Сега първоначалното градче, сивите каменни къщи около калдъръмения пазарен площад, бяха обградени от тумора на чакъла, тухлите и бетона. Но гората стоеше още на мястото си, въпреки че асфалтовото шосе, което бяха прекарали през нея, почти нарушаваше приятното и страшно спокойствие, задължително за всяка гора. Докато вървяхме по пътя, Сюзън ме държеше за ръката. От двете страни се възправяха тъмни батальони от борове; нямаше жива душа и бе съвършено тихо, но това не беше тишината, която желаех. Край изкуствено посадените борове имаше прелез и там те отстъпваха място на истинските дървета, английските дървета, чиято зеленина беше заключена през зимата и сега се готвеше да избликне като птича песен. Продължихме да вървим през гората, докато стигнахме до една впадина край склона. Сякаш за да изпълни копнежа ми за спокойствие, слънцето взе да залязва точно когато постлах шлифера си на земята и притеглих Сюзън до мене.