Ние се целувахме, тя ме притискаше силно и аз си помислих за разликата между нея и Алис. Алис също ме притискаше, но тя чувствуваше напълно съзнателно тялото ми; Сюзън ме притискаше с някакво детско отдаване. Прегръдката й беше несръчна, като на неопитен танцьор.
— Не мога да те усетя — казах аз. Разкопчах палтото й, вмъкнах ръцете си под него, погалих топлия й гръб под тънката блуза от кашмирска вълна. Полата й се беше вдигнала над коленете; тя я дръпна надолу автоматично. Трепереше, както бе треперела на рождения ден; положих съвсем леко ръка на гърдите й.
— Сърцето ти бие много силно — рекох. — Нали не се плашиш наистина, миличка?
— Сега ме е малко страх — отвърна тя тихо.
Вмъкнах ръката си в широкия ръкав на палтото и я погалих. Кожата й беше толкова хладна и гладка, че почувствувах пръстите си като груби кебапчета. След това обхванах китката й с пръсти и лесно я измерих от малкия пръст до палеца си.
— Колко мънички китки имаш!
— Сега вече ме плашиш наистина — каза тя щастливо. — Също като малката Червена шапчица и големия страшен вълк.
— Но аз съм вълк — рекох с надебелен глас и я ухапах по ухото.
— О! — възкликна тя. — Сюзън я побиват тръпки. Побиват я тръпки по цялото тяло. Направи ми пак така!
Прегърнах я грубо и бях обзет от самота, действителна като миризмата на влажна гробищна трева, тъжна като шума на ручея, който минаваше през полянката под нас. Чувствувах се натежал като неделен ден, сякаш времето можеше да ме въвлече в някакъв свят, подобен на лоша гравюра — мрачен, вкостенял, досаден и загубен. Изскочих извън картината, която самотата внезапно нарисува привечер в гората, две фигури, вкопчени една в друга без причина, а зад тях сенки на наблюдатели — и размърдах мозъка си, за да намеря красиви думи и да ги кажа на Сюзън.
— Господи! — казах аз. — Ти си толкова красива и сладка, че просто не мога да повярвам. Караш ме да мисля за пролетни цветя!
— А ти ме караш да мисля за морето в бурен ден — отвърна тя. — Не знам защо… О, Джо, зная… — Тя престана да говори внезапно. — Джо, кажи ми нещо!
— Ще ти кажа всичко, каквото искаш, сладката ми!
Тя погали косата ми.
— Чудесна е, толкова мека, гладка и светла. — Спомних си, че много отдавна Алис ме беше посъветвала да не употребявам брилянтин („Твърде много в стила на танцувалните салони, мили.“) и се поздравих, че съм последвал съвета й; защото ако в този миг ръката на Сюзън се беше докоснала до парфюмираното мазило, цялата атмосфера щеше да се наруши.
— Джо, нали снощи не си помисли, че съм лошо момиче? Едно много нахално и безсрамно момиче?
— Беше прекрасна, мила — отвърнах аз.
— Помислих си, че може би не си ме харесал. След това ми се видя толкова студен и намръщен. — Тя прекара пръст по челото ми. — Ужасно се мръщиш. Целуна ме по челото. — Ще изтрия мръщенето ти с целувки. Не ме ли харесваш, стар сърдитко?
— Откакто те видях, не мога да спя заради теб.
— Тогава си мислех, че си ужасен — каза тя. — Така ме зяпаше. И се мръщеше на Джек, като че искаше да го убиеш.
— Вярно е, че исках да го убия. Чиста ревност.
Тя ме хвана за китката.
— Имаш огромни кости. И голям, здрав врат. Наистина ли ревнуваш? Никой не ме е ревнувал досега. Млъкна за миг. — Поне аз си мисля така.
— Не можеш да си представиш колко сърца си разбила.
— О, колко забавно! И аз ли съм фатална жена като Алис? Във „Фермата“ искам да кажа. И аз ли съм тайнствена и привлекателна, а?
— Съвсем не.
— Ти си ужасен — каза тя и се дръпна от мене. Вече няма да имам нищо общо с теб, Джо Лемптън.
— Ти си нещо много по-добро от фатална жена — отвърнах аз. — Ти си очарователна. Млада, свежа и руса… — Спомних си думите на Ева. — „Като роза в деня на битката…“ — цитирах аз на френски.