— Това е чудно хубаво! — Тя повтори думите; нейното произношение беше много по-добро от моето. Прегърна ме през врата и ме обсипа с целувки. — Мили, мили, Джо! — След това полежахме малко, без да говорим. — Джо — каза тя, — за какво си мислеше на рождения ден? Обеща ми, че ще ми кажеш, когато сме съвсем сами!
За какво ли бях мислил? Тогава си спомних какво трябва да постигна. Вгледах се в бледния овал на лицето й с големите очи, които сега бяха тъмни и сериозни, и си припомних откъс от едно стихотворение, което Алис обичаше — „С тяло на привличащо лале, лице овално и очи сериозни.“
— Това е Бетжемън — каза тя. — Приказно е! Само че аз не съм толкова красива.
— Написано е за теб — отвърнах аз. — Ще ти викам лаленце, може ли?
Тя ме удари по ръката.
— Подлудяваш ме, Джо. Кажи ми сега! За какво мислеше снощи?
Какво ли щеше да стане, ако ти кажех? Хванах те, последвах съвета на приятеля си; моя си и мога да направя с теб каквото си искам. Изхвърлих го от арената, онова копеле Уелс. Ще се оженя за теб дори ако се наложи да ти създам преждевременно потомство. Ще накарам баща ти да ми даде страшно добра служба. Никога вече няма да си броя стотинките… Но от време на време, като зъбобол, ме хващаше самотата, мъката, че се нуждая от единственото същество, от което не исках да се нуждая. Това бяха мислите ми, към тях се примесваше още лакомата оценка на нейната девствена младост и някакво сантиментално състрадание — фалшив елмаз върху жабешка глава. Отстраних гласа на съвестта и оставих разумът ми да вземе думата.
— Ще ми се сърдиш, ако ти го кажа — отвърнах.
— Обещавам да не се сърдя. Заклевам се!
— Не мога.
— Ти си лош — рече тя. Видях, че в очите й блеснаха сълзи. — Обеща ми. Не трябваше да ми казваш…
Целунах я страстно.
— Обичам те — казах й. — Винаги съм те обичал. Това си мислех.
— И аз те обичам.
Вмъкнах подходяща нотка неверие в гласа си.
— Наистина ли, Сюзън? Истински, честно? Мила, просто не мога да повярвам…
— Вярно е. Струва ми се, че съм те обичала през цялото време — защото, дори когато те мислех за ужасен, твърде много мислех, колко си ужасен. А ходех с Джек и беше страшно объркано.
— Обичаше ли Джек?
— Не истински. Познавам го много отдавна и мама го харесва. Той е много сигурен и… солиден.
— А аз не съм ли сигурен и солиден?
Тя сведе очи.
Ти ме караш да се чувствувам много особено. Никога досега не съм се чувствувала така.
— Ти също ме караш да се чувствувам особено. Знаеш ли, стотици пъти съм те проклинал — през цялото време, докато излизахме, ти изглеждаше толкова студена и недостижима, толкова неприятно платонична! Направо се отказах, струваше ми се, че няма никакъв смисъл.
— Божичко! Ти си изгарял от прикрити чувства също като героите от романите, а?
— Точно така беше.
— И никога не се опита да ме целунеш.
— Нямаше смисъл. Човек винаги разбира кога една жена иска да бъде целуната.
— Ти не обичаш да те отблъскват, нали, Джо?
Тонът й беше смущаващо проницателен.
— Не. Ще бъда откровен с тебе. Не мога да го понасям. А и ти не би могла да го понесеш, ако беше на моето място.
— Защо за тебе да е по-лошо, отколкото за мене?
Разгневих се. Тя беше щастлива, винаги е била щастлива, никога не е познавала жестоката действителност на студената спалня и задушната всекидневна с гърмящото радио, никога не е трябвало да се безпокои за изпити или служба, или за цената на новите дрехи. Дори нейният начин на говорене с трогателната си детска неестественост беше лукс, който никой от работническата класа не можеше да си позволи. Исках да излея всичко това пред нея; но тя не можеше да го разбере, пък и аз трябваше заради нея да се превърна в друго същество. Инстинктивно чувствувах, че тя има една представа за Джо Лемптън, от която не трябваше никак да се отклонявам. Самосъжалението и класовото осъзнаване не се включваха в тази представа. Алис би приела тези неща, въпреки че не би ми простила глупостта. Алис беше достатъчно възрастна, за да разбере, че хората не са съставени от едно парче, достатъчно възрастна, за да ме възприеме такъв, какъвто съм, а не такъв, какъвто би искала да бъда. Аз възприемах Сюзън не като Сюзън, а като прекрасен случай на първа категория, като дъщеря на фабрикант, като средство за влизане в аладиновата пещера на амбициите ми; а тя ме възприемаше като хубав любим приятел, приятен събеседник, нежен, влюбен, очарователен и много мъдър; Сюзън, разбира се, би могла да бъде подготвена за всички мои недостатъци, защото ме обичаше с цялото си сърце — наистина, ако извършехме някои нередни неща, това беше сигурен начин да я привържа. Но не можех да си позволя рискове.