— Аз съм ужасно стеснителен — казах аз. — Сигурно звучи смешно, но никога не мога да си представя, че една жена ще ме хареса толкова, за да ми позволи да я целуна! — Хванах ръката й. — Мила, сигурно звучи смешно, но е така. И може би… може би съм малко самонадеян. Мъжка самоувереност — колкото и да е странно, мисля, че съвсем не съм привлекателен, но пък съм много добър. Прекалено добър, за да ме отблъскват. — Отдръпнах се малко от нея и запалих цигара. — О, господи! Сам съм си омръзнал. Страхувам се, че си се хванала с много особен тип.
Докато думите излизаха от устата ми, усещах, че нямат нищо общо с мен. И наистина нямаха; една част в мен изпитваше силна нежност към нея — беше доверчива като бебе, — но по-важната ми част отчиташе успешното изпълнение на операцията.
Тя целуна ръцете ми.
— Красиви са. Квадратни и силни.
— Лоши ръце са. Когато са със Сюзън, все искат да пипат, където не им е работа.
— О, лошия Джо! Лошите ръце! А са толкова топли, като горещи банички! Ти си чуден, най-чудният мъж в целия свят. Знаеш ли, не си никак особен. Повечето мъже такива ли са?
— Ами, повечето мъже не са като мене.
— Глупчо глупав, разбира се, че са като тебе! Ето че караш мене да се чувствувам ужасно стара.
Ръцете й бяха ледени.
— Трябва да си вървим — предложих аз. — Студена си.
— Не съм студена — отвърна тя. — Никога не съм студена с Джокинс.
— Скъпа Сюзън — казах. — Винаги ще те пазя топла. Но виждаш, лятото още не е дошло.
— Не ми е студено, и това е.
— Не спори, защото ще те набия!
— Много ще ми бъде приятно.
Помогнах й да стане. Тя се изправи на пръсти и докосна бузата си до моята.
— Джо, нали наистина ме обичаш?
— Знаеш, че те обичам.
— Колко?
— За сто хиляди лири — казах аз. — За сто хиляди лири.
17
Хойлейк показа всичките си зъби в очарователна усмивка.
— Няма ли да седнеш, Джо? Цигара?
Лекото безпокойство, с което бях влязъл в кабинета му, се изпари; явно беше, че не е разбрал за отношенията ми с Алис. Бях леко подплашен; местните държавни чиновници в никакъв случай не могат да се държат, както искат, през свободното си време. Човек винаги се намира в сянката на общината; знам случаи на женени чиновници, на които им е било предлагано или веднага да спрат извънбрачните си връзки, или да си подадат оставката. Въпреки това не бях се замислил сериозно над възможността тази сутрин да се случи нещо неприятно; бях в твърде щастливо настроение, щастието сякаш вървеше по петите ми като голямо, привързано към мен куче. Ходехме вече цял месец със Сюзън и споменът за това, което се беше случило предишната вечер, докато гледахме бебето на Сторови, все още забулваше в лека мъгла разума ми — мислех си, че свят с такива радости не може по никакъв начин да се отнесе безмилостно към мене.
— Ужасен ден — казах аз.
Хойлеик престана да драска по попивателната и погледна през прозореца. Шумът на дъжда изпълваше стаята с ритмична тишина.
— Тази долина е истински капан за дъжда — обясни ми той. Размести книжата по бюрото си нерешително и все пак с известна цел, сякаш ако ги подредеше по определен начин, те щяха вместо него да разправят всичко, което той трябваше да каже. — Ти свикна с работата тук много бързо — рече той.
— Благодаря, сър.
— Станаха вече шест месеца, нали?
— Точно — отвърнах аз и се чудех какво ли иска да ми каже.
Джюн влезе с чаша чай в ръката.
— А — каза той, — ето нещо приятно! Нали ще бъдеш така добра да донесеш една чаша чай и на мистър Лемптън, мила? — Той сърбаше чая сякаш имаше горчив вкус. Джюн влезе втори път с чашата, от която аз редовно пиех — урчестерски порцелан в синьо и бяло. Много красива чаша — каза той. — Джюн сигурно ви харесва твърде много, а?
— Тази чаша е моя.
— Аха! Виж ти, какъв богаташ! — Загаси цигарата си и запали нова. Прочисти гърлото и поде: — Ето, ще ви разправя накратко автобиографията си, Джо. Роден съм тук в Уорли. Живял съм тука целия си живот. Тука е живял и родът ми. Ожених се за местно момиче и трябва да заявя, че никога не съм съжалявал за това. Познавам Уорли като пръстите на ръката си. Всъщност по-добре от тях, защото пръстите на ръката си не познавам много добре. Познавам и всички съветници в града. Особено добре познавам съветника Браун. Бяхме съученици.
Той спря да говори. Мъглата в главата ми изведнъж се разсея и сърцето ми заби неприятно.
— Тука ти се прояви забележително добре, Джо. И съм доволен да видя, че се квалифицираш, за да се проявиш още по-добре. Тука има много възможности за напредък. Хората рядко се задържат за дълго в Уорли. Те отиват в по-големи градове. Получават там по-големи заплати, но и животът там струва много по-скъпо; и обикновено се изправят пред алтернативата или да живеят на някоя мръсна второстепенна уличка, или в някое скъпо предградие. Тука е много по-приятно — човек може да живее близо до работата си и въпреки това да бъде сред природата. Харесва ти тука, нали?