— Много.
— Аха! Ето, ти си разумен младеж. — Той отново прочисти гърлото си. — Възможно е да се възмутиш от това, което ще ти кажа. В известен смисъл имаш право.
Помислих си, че започва. Мъчех се да запазя лицето си неподвижно, без никакъв израз.
— Какво вършиш през свободното си време, Джо, си е твоя работа. Разбира се, в известни граници. Не съм аз този, който трябва да ти казва тези граници.
— Нима е имало някакви оплаквания?
Той вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от нападение.
— Нямам пред вид такова нещо, Джо. За бога, не ме разбирай погрешно. Каквито и да са границите на благоприличието, мога да те уверя, че ти не си ги нарушил.
— Какво не е наред тогава? — Погледнах го гневно, но неговият поглед избягна моя; двете отвърстия в черепа му зад очилата бяха насочени към мен, но имах чувството, че истинските му очи са другаде, бягат като мишки из тъмното, препълнено бюро.
— Ще ти обясня какво не е наред. Не че всъщност нещо не е наред. Нека ти го кажа така; бих искал да те посъветвам как да живееш в Уорли. Говорим си като мъже. За твое добро. И понеже съм ти началник — той ми се усмихна извинително, — трябва да изслушаш скучния старик. Добре. Да продължим; сигурен съм, че ти е ясно как работи местното управление. Теоретично най-важният винт в машината е съветникът. На практика обаче работата се ръководи от най-висшия чиновник. Съветникът може да бъде сменен; чиновникът, освен ако е нечестен, невероятно разпуснат или некомпетентен до пълен идиотизъм, е напълно сигурен. Никой не може да го докосне, щом си гледа работата. А ако си гледа работата така добре, както ти си я гледаш, Джо, никой няма и да се опита да го докосне. Заради самия себе си, не само заради него.
Телефонът иззвъня.
— Извини ме, Джо. Хойлейк е на телефона. Да. Да. Разбира се. След около четвърт час. Сега съм зает. Ще ти звънна. Довиждане. — Обърна се отново към мене. — Та както казах, заради самия себе си. Чиновникът е напълно сигурен. Но това е всичко. Виж, неговото повишение е нещо друго. Неговото повишение, независимо от това, което ще препоръча шефът на отдела, зависи вече от мнозинството гласове в комитета по щата. А знаеш, че съветниците са като овце. Ако една силна личност се обяви против повишението на даден чиновник, мнозинството ще го последва. Ще го последва, за да му се подмаже, или защото са му задължени по някакъв начин, или просто защото ще си помислят, че щом мъдрият съветник „Еди-кой си“ е против този човек, то сигурно с него нещо не е наред. И, разбира се, освен това винаги има и едно последно средство: да се предложи някакъв солиден стимул на всеки, който може да провали плановете на нашия въображаем съветник…
— Искате да кажете, че съветникът Браун…
Той побърза да ме прекъсне.
— Нищо подобно не съм казал. Аз не говоря за съветника Браун. Казах само, че сме били съученици и се познавам малко по-добре с него. Единствената връзка, която имаш ти със съветника Браун, е, че са те представили и си го срещал един-два пъти тука.
— Спомням си го. Жизнерадостен човек. Прекалява малко с ролята на прям йоркширски бизнесмен.
Хойлейк се изхили.
— Между нас казано, точно така е. Но той не е никак глупав. Издигна се от нищо, от пълно нищо. На няколко пъти съм говорил с него за теб. Разправих му, че си многообещаващ младеж. Високо интелигентен. Достатъчно интелигентен, за да схване същността направо, без разни досадни прояви на чувства. — Предложи ми нова цигара. Забелязах, че табакерата му е сребърна.
— Не знам доколко съм интелигентен, мистър Хойлейк — казах аз, — но ви разбирам твърде ясно. — Усмихнах се насила.
— Прекрасно, прекрасно! Да кажем в такъв случай, че аз говоря с общи термини. Представи си, ако искаш, че съм нещо като лектор на летни курсове… Съветникът Браун, понеже ти спомена името му, е твърде богат човек. Той има значително влияние. Той е и твърде своеволен. Знаеш, че е председател на комитета по щата. Инженер е и обича всичко около него да се движи с точността на първокласна машина. Подредил е в подробности своя живот и живота на семейството си за следващите двадесет години. Ако някой му се изпречи на пътя, ще бъде безжалостен…
В стаята беше много тъмно. Хойлейк запали настолната лампа. Махагоновото му бюро попадна в малкия жълт кръг светлина и сякаш стана по-голямо, достатъчно голямо за операционна маса. Кожата му изглеждаше суха като хартия и от ноздрите до ъглите на устата се проточваха сурови командирски бръчки. Чувствувах се малко уплашен, после ме съживи прилив на гняв.