— Може би ще е най-добре да си потърся другаде работа — подхвърлих аз.
— Господи, моето момче, откъде ти хрумна подобна мисъл? — Той ми се закани закачливо с пръст. — Страх ме е, че не си ме слушал внимателно. Аз положих доста труд да изтъкна — с най-силните термини, — че работата ти е превъзходна, макар че, както също намекнах, засега, не се повдига въпрос за твоето повишение. Ако прекият ти началник, мистър Харод, получи друга служба, тогава положението ще е по-друго… Само че това ще си остане наша тайна; просто ще видим какво ще се случи…
Спомних си надменния израз върху лицето на мисис Браун, голямата къща на „Поплар авеню“, озарена в светлини и пълна с музика, лъскавата, червена кола на Джек Уелс, неговия правилен акцент на добро училище — аз отново бях отвън, мръсното ми малко лице, притиснато до прозореца; бях загубил парите, необходими за покупката на това, което страстно желаех, и продавачът ме гонеше.
— Нали си нямаш приятелка в Уорли, Джо? Не „ухажваш“ някоя, както казваме тук, по нас?
— Има време — отвърнах.
— Хм! Ти привличаш жените. А това понякога е цяло нещастие. Може да те доведе до неудобни положения, разбира се, сигурно вече мислиш за женитба. Няма нищо по-добро от ранната женитба. Тя дава на човек чувство за отговорност, нещо конкретно, за което да работи.
— Съвсем вярно — потвърдих аз и се мъчех да не издам гнева си. — Пък и след женитбата мъжът става по-зависим. По-леко се борави с него.
— Това ми звучи като огорчение — каза той неодобрително. — Между другото, ще бъдеш на градския бал, нали?
— Надявам се — отговорих аз. — Ако успея да взема под наем официален костюм.
— Доста хубави момичета ще присъствуват на градския бал. — Той успя да придаде на усмивката си леко похотливо изражение. — Ще те запозная с някои от тях.
— Аз мислех да заведа там някого.
— Летният семестър завършва на петнадесети — рече той. — Балът ще се състои на двадесет и пети.
— Не разбирам за какво намеквате.
— Хайде, хайде! — Усмихваше се, но не с очите си. — Сигурен съм, че разбираш, Джо. Искам да ти спестя една гинея. Нали не носиш бутилка бира със себе си, когато отиваш в кръчмата? — Той погледна празната си чаша. — Ще изпия още една чаша чай.
Аз се изправих.
— Ще помоля Джюн да ви донесе.
— Ще й телефонирам за още две чаши — каза той. — Не си тръгвай, Джо. Не съм свършил.
Имах нужда от втора чаша чай — устата ми беше пресъхнала, а езикът ми сякаш бе твърде голям, за да се помести в нея.
— Също като в Чехов, нали? — попита той за моя изненада. — Седим си тука, пием чай и говорим за живота… Без слушатели, за нещастие. Разбираш моята мисъл, нали?
Изсмях се. Смехът ми прозвуча грубо и напрегнато и аз го прекъснах на средата.
— Разбирам чудесно. Нашият частен разговор ми беше много приятен, мистър Хойлейк. И ще запомня какво ми казахте — че много красиви момичета ще присъствуват на градския бал.
— Точно така — одобри той, — точно така. Не предричам често такива неща, Джо, но теб те очаква блестящо бъдеще.
— Много се забави при „фюрера“ — подкачи ме Теди Соумс, когато се върнах. — Накъса ли те на парчета?
— Съвсем не — отвърнах аз. — Всичко премина в сърдечна и дружеска атмосфера. — Прозях се; чувствувах се толкова уморен, че бих могъл да заспя на пода.
— На мен не ги разправяй! — настоя той. — Не те е държал двадесет и пет минути само за да ти покаже сърдечното си отношение. Понякога не ти вярвам, Джоузеф. За какво говорихте?
— По полови въпроси — отвърнах аз.
18
Същата вечер на връщане за в къщи се отбих в аптеката да си взема ножчета за бръснене. Собственикът, висок слаб мъж със сърдито фелдфебелско лице, говореше на политически теми с един клиент — дебел тип на текстилен търговец. Аптекарят знаеше, че работя в общината, и ме поздрави по име. (Той поздравяваше повече от клиентите си по име и това беше една от причините за успеха му.)
— Добър вечер, мистър Лемптън, как са финансите на града?
— Платежоспособни сме — отвърнах аз.
— Това е доста повече, отколкото може да се каже за страната — каза изтежко търговецът.
— Бог ми е свидетел, Том, това е самата истина. — Лицето на аптекаря беше почти синьо от гняв. — Всичко по дажби, нито едно обещание не е изпълнено! Човек може да помисли, че нарочно се опитват да разорят бизнесмените. Къде е свободата ни? Уини е прав, нас ни управлява Гестапо!