Помощник-аптекарят спря да увива един голям пакет за търговеца.
— Точно така е, мистър Робинс — съгласи се той. — Ами вижте подоходния данък!… — Беше едър мъж, висок колкото мене, наближаваше четиридесетте. Спомних си как веднъж ми каза, че е служил двадесет години при Робинс. Той явно беше неквалифициран общ работник, който вършеше цялата черна работа и работеше по най-неудобно време. Върху бледото му лице леденееше усмивка; навикът на подчинението беше закръглил онова, което на времето е било чифт хубави рамене.
— Прав сте, мистър Робинс — повтори той. — Напълно прав. — Усмивката му се разтегна и той кимна с глава, за да подчертае казаното. Другите двама не му обърнаха никакво внимание, въпреки че стояха един до друг.
Напуснах аптеката леко отвратен. Как може помощникът да понася такова нещо? Продал се е и за каква цена? Може би за седем лири седмично и дори за тях нямаше никаква сигурност; насъщният му хляб зависеше от един човек, а този човек беше невежа, невъзпитан и зъл. След това си спомних за разговора ми с Хойлейк и се запитах каква е разликата между мене и помощника. Вярно, аз получавах повече пари, имах по-добри условия за работа и сигурност; но положението и на двамата в основата си беше еднакво. Моят господар бе по-добре възпитан от Робинс и имаше по-малко власт над мене; въпреки това той си оставаше мой господар. Цената ми бе малко по-висока, това бе всичко.
Продължаваше да вали; хванах автобуса на спирката. Вътре миришеше на мокри дрехи и застоял тютюнев дим, нямаше нито едно свободно място. Минах в предната част на автобуса и както се бях замислил, не забелязах неудобното си място, преди да стигнем „Игъл роуд“. Пробих си път, за да сляза, но се задъхах и ме раздърпаха. Тръгнах нагоре по „Игъл роуд“ с вдигната яка, придържах с ръка шапката си, за да не я отнесе вятърът, и видях как „Остинът“ на Боб Стор изчезва по „Сент Клер роуд“.
По време на следобедния чай му позвъних по телефона.
— Утре вечер трябва ли ти гледачка за бебето, Боб?
— Не знам със сигурност… Почакай за миг, Джо. — Гласът му беше безизразен.
— Миналата седмица каза, че ще ти трябва.
— Да, разбира се. Ще поговоря с Ева.
Докато чаках, сърцето ми заби по-бързо от гняв; знаех какво ще последва.
— Много съжалявам, приятелю — рече той, — но Ева е поканила няколко души приятели. Между нас казано, по делови причини. Започнала е да чете научни статии, как да има успех като съпруга. Лично аз бих предпочел да изляза. Страшно скучни са, но какво да се прави? Ще оставим за друг път, а? Пък и времето се затопля. — Той се изсмя; стори ми се, че долавям нотка на злорадство. — Поздрави Сюзън — каза той — и от Ева също. Съжалявам, ако съм объркал плановете ти, Джо.
— О, няма нищо — отвързах. Всъщност аз нямах никакви планове.
— Когато бях по-млад, ходех обикновено във „Фоли“. Никой не ходи там. Пък дори и да има някой, няма да те безпокои. — Той се изсмя отново. — Ужасно е да си млад и влюбен при нашия студен климат.
— Много вярно — съгласих се аз, — много вярно. А сега, Боб, се връщам към удоволствията на икономическата наука. Довиждане!
Затворих телефона и отидох до прозореца. Земята блестеше от дъжда. В стаята беше тихо. Томпсънови бяха отишли на театър и щяха да се върнат късно. Огънят весело гореше и излъчваше аромат също като първия път, когато влязох в стаята. Тишината порази усещането ми за време като плесница по врата; трябваше да взема вестника, за да проверя датата. Сякаш имаше опасност пак да се озова във вчерашния ден със съзнанието, че ще трябва отново да изтърпя разговорите с Хойлейк и с Боб.
Запалих цигара и се заех с „Политическата икономия“ на Бенхам. Насред една глава спрях да чета; не запомнях нито дума; истината бе, че вече бях получил твърде поучителен урок по политическа икономия. Ще започнем нашия курс с едно изследване на Джоузеф Лемптън. Роден през януари 1921 година в Дафтън. Баща Джон Лемптън, по занятие надзирател. Образование — Дафтънското основно училище. Младши чиновник във финансовия отдел на Дафтънския градски съвет през 1937 година. Сержант наблюдател през 1940 година. От 1943 до 1945 година в концлагер 1000, Бавария. Понастоящем старши чиновник в касовата служба на Уорлийския градски съвет. Заплата — втора степен. Налични средства — 800 лири от насъбрани заплати във въздушните войски, премии и застраховка на родителите. Перспективи: един ден би могъл да стане главен касиер на Уорли. Да кажем с хиляда лири годишно, като навърши четиридесет години, и то ако му работи късметът. Лемптън се е издигнал доста високо, като се има пред вид скромният му произход, но по наше мнение той не притежава необходимите качества, за да постигне истински успех, така както ние разбираме тази дума. Липсва му необходимата основа, стабилността, възпитанието — с една дума, той е твърде прост и не притежава качества, които биха могли да компенсират този му недостатък.