Не живеем в средните векове; би било неуместно да се забрани на мис Браун да се вижда с Лемптън и невъзможно да се забрани на Лемптън да се вижда с мис Браун. А пък мис Браун е момиче с характер и наближава двадесет години; не е изключено при по-груба обработка на положението тя да замисли някакво бягство. Но би било добре да не се поощрява мис Браун в срещите й с Лемптън; например би било разумно тя да прекъсне връзките си с „Драматиците на Уорли“. Тя се вижда с Лемптън под предлог, че ходи на сбирките на „Драматиците“ и че излиза с приятелки; би било добре по повод на това да се смъмри леко. Също така би й помогнало да прекара ваканцията в чужбина, да посети „Бонд стрийт“, „Айви“, ресторанта „Савоя“ и „Гудууд“. А за мерките против Лемптън с пълна сигурност можем да разчитаме на Фред Хойлейк, главния касиер на Уорли, човек ценен като злато. Между другото, неговият братовчед, мистър Скайр Олдройд, е чиновник при мистър Браун.
— Ах ти, глупако! — казах аз гласно. — Мръсен глупако! Защо не видя всичко това по-рано? Целият Уорли се е сплотил срещу тебе. — Погледнах се в огледалото над камината. Хубав бях, да, но костюмът ми беше всекидневният костюм още от демобилизацията. И носех ризата си вече втори ден. По този въпрос аз мислех, както мисли работническата класа; за работа всяка дреха е добра. Трябваше да приема фактите: сбогом на Сюзън, сбогом на голямата кола, сбогом на голямата къща, сбогом на властта, сбогом на смешните, красиви мечти. Огледах стаята; никога не ми се беше виждала толкова привлекателна. Може би ще се наложи да се сбогувам и с Уорли, с тънкокраките мебели, със златистобелите тапети, с горещата вана всяка вечер, с дърветата, реката, ливадите, с кривите калдъръмени улички на източния квартал и леката тъга на техния уют. Сбогом и на Алис. Но ние вече си бяхме взели сбогом; защо все още мислех за нея „в сегашно време“? Защо сутринта инстинктивно бях помислил, че Хойлейк е разбрал нещо за Алис, защо бях почувствувал, че прекъснатите отношения с една жена, почти десет години по-възрастна, са най-важните? Можех да си я представя сега как крещи срещу мене като рибарска съпруга с тяло, което вече отстъпва пред средната възраст, спомних си пожълтелите й от тютюн пръсти, левия горен кътник, който имаше нужда от пломбиране. Но всичко това беше без значение.
Изпсувах гласно, употребих всички мръсни думи от въздушните войски, които бях почти забравил. След това отидох при телефона. Спрях наполовина протегнатата си ръка и се върнах при креслото и „Бенхам“. Отначало на всяка страница мислех за Алис: надявах се, че като я вмъкна в текста, щеше да изчезне и споменът за нея. Не смеех да мисля какво е правила тя в Лондон — но това също се въртеше в главата ми като зъбобол, който временно е успокоен с аспирин. Тогава спрях да го потискам и се заех с двойна работа. След малко се съсредоточих и името й вече изплуваше безразлично като цифрата на страница или заглавието на глава.
19
— Няма ли да гледаме бебето? — попита Сюзън.
— Не — отвърнах аз. — Имат гости. Сюзън смръщи лицето си, сякаш щеше да заплаче, и тупна с крак.
— Отвратително е от тяхна страна, те почти ни обещаха!
— Вече няма да ходим там.
— Какво искаш да кажеш?
— Автобусът идва — рекох аз. — Трябва да изтичаме, за да го хванем.
Едва успяхме да скочим в него на тръгване и седнахме, силно задъхани.
— Къде отиваме, Джо? — попита Сюзън.
— Във „Фоли“.
— Уф, лошо момче! Там е много уединено.
— Точно за това отиваме там. — Стиснах ръката й. — Освен ако предпочиташ да отидем на кино.
— Не искам! — Тя ме погледна с блеснали очи.
— Вече не е студено — заявих аз. — Но кажи ми, ако ти стане студено, веднага ще се приберем.
— Няма да ми е студено. Честна дума. — Тя се наведе към мене и прошепна: — Ако ме обичаш, ще ми бъде топло като на печена филийка! — Дъхът й миришеше на паста за зъби и което беше още по-привлекателно — на младост и здраве. Тя не само изглеждаше чиста, а имаше вид, сякаш никога не е била мръсна. Нощта също беше чиста, с нова луна, която посребряваше дърветата по „Игъл роуд“. Свеж вятър разгонваше облаците. Сюзън беше до мене и вчерашните случки ми изглеждаха глупаво недействителни. Точно тогава сърцето ми подскочи, защото в автобуса се качи мъж на средна възраст с очила. Но не беше Хойлейк.
На следващата спирка се качиха момче и момиче на около деветнадесет години. Поне тя бе на деветнадесет, помислих си аз; върху лицето й, както и върху лицето на младежа, беше изписана решителност, сякаш вече бе установила коя е най-добрата възраст и не бързаше да я промени. Лицето й беше кръгло и плоско, червилото съвсем неподхождащо, а копринените чорапи и високите токчета внасяха неуместна сладострастна нотка; все едно че миеше дъски по прозрачна найлонова нощница. Младежът беше с тежък тъмносин балтон, с ръкавици и шал, но без шапка. Изпитах дребнаво самодоволство — при намазаната с брилянтин коса и кокалестото, мише лице, лице от масовото производство, лице от концертите по желание, лице, което се забавлява в Блекпул с отворена яка на ризата, извадена върху сакото — някакъв си там Лен, Сид, Клиф или Рон — той никога не щеше да се наслади на жена като Сюзън, никога нямаше да изпита в друго същество невинността и страстта, които са възможни само при сто хиляди лири в банката.