— Защо няма да ходим повече при Ева? — попита Сюзън.
— Не знаеш ли?
— Не бъди толкова тайнствен, мили. Ако знаех, нямаше да те питам.
— Струва ми се, че твоите родители не ме харесват — казах аз. — Боб изпълнява нарежданията им.
Тя отдръпна ръката си от моята.
— Как можеш да говориш такива ужасни неща? Сякаш те са някакви всевластни тирани и Боб танцува по тяхна заповед!
— Отчасти поне това е истина и ти не можеш да откажеш. Твоите родители определено не ме одобряват.
Тя отново ме хвана за ръката.
— Пет пари не давам! Не могат да ме спрат. Не вършим нищо нередно.
Слязохме от автобуса при парка „Сент Клер“ и влязохме през входа, където някога са били големите железни порти. Седрик веднъж ми беше казал, че те били най-съвършеният образец на кован метал от георгийския период; по време на войната съветът ги откачил и продал като старо желязо.
Върху двата стълба, към които са били прикачени прътите, стояха сентклеровските орли; някакъв пиян войник се бе обучавал наблизо в стрелба с лека картечница, поради което единият орел беше останал без криле. В края на алеята се виждаше домът Сент Клер. Не беше твърде голям, а със съвсем строги линии с плосък парапет без издатини. Но когато го погледнах, затаих дъх и ненадейно си спомних любимата фраза на моя учител по рисуване в Дафтън: „Това е замръзнала музика.“ Този, който бе проектирал къщата, не бе включил и най-малката фалшива подробност, както на мене не би ми минало през ум да представя баланс с грешка дори от едно пени. Но къщата беше мъртва. За да се разбере, нямаше нужда да се видят закованите с дъски прозорци, запушените чешми, вмирисаните орнаментални езерца на изток и на запад от постройката. Тя миришеше на умряло, беше пожелала да умре.
Изкачихме се по пътечката, която се виеше по склона край къщата. Имаше толкова много завои, че приличаше на лабиринт, а в самите завои се криеше нещо зловещо, сякаш всеки тайно се стремеше да те заведе в някакви подземни килии. На лунната светлина дърветата покрай нас изглеждаха голи като бесилки, но въпреки това храсталаците на места се сгъстяваха дотолкова, че трудно се минаваше. Когато стигнахме малката полянка, където беше „Фолито“, аз се бях изпотил. Постлах шлифера си и седнахме на тревата. Няколко секунди не говорихме. Под нас се виждаше целият Уорли чак до Сноу парк. За първи път забелязах, че градът има формата на кръст, като пазарния площад е в средата, а върхът — в северния вертикален клон. Видях улици и къщи, които не бях виждал дотогава — големи четвъртити къщи, широки, прави улици, не черни и сиви, а бели и чисти. След това разбрах, че съм гледал новия комплекс на съвета над източния квартал; на лунната светлина бетонът приличаше на мрамор, а ненаправените улици на каменни.
„Фолито“ представляваше изкуствени развалини в готически стил. Състоеше се от три кули, прерязани косо, които бяха твърде малки, за да са били използувани някога като кули. Най-високата имаше дори два отвора за прозорци. От едната страна на главната постройка беше врата с каменна арка, а от другата страна — три прозореца, които рязко свършваха, оформени наполовина. Беше построена много солидно; Седрик казваше, че ако се сравни с рисунки от онова време, ще се види, че се е запазила над сто години съвсем непокътната.
— Това е било построено от прапрапрадядо ми — каза Сюзън. — Наричал се е Перегрин Сент Клер, бил е много разпуснат и приятел на Байрон. Мама ми е разправяла някои неща за него. Тук е правил оргии. Почти целият Уорли е бил владение на Сент Клерови и той е можел да си прави каквото си ще.
— А какво е правил на тези оргии?
— Лошо момче! — отвърна тя. — Всъщност, не знам, мили. Мама никога не ми е казвала. Въпреки че се гордее много с него. Той умрял твърде отдавна, за да придобие романтична слава. Разпилял по-голямата част от фамилното богатство с тези оргии, а след него прапрадядо ми до разпилял останалото и бил убит по време на Кримската война. Мама се гордее и с него; той бил много храбър и блестящ.