— Чудесна е — рекох и почувствувах колко неизразителни са думите ми, а в същото време не исках да покажа, че ми е направила твърде силно впечатление; най-сетне досега не бях живял в бордей! Огледах я с недоверчив възторг: тапети с отвесни бежови и сребърни черти, прозорец в ниша, който продължаваше почти по цялата дължина на стаята, с подходящи възглавници край него, легло диван, което наистина приличаше на диван, а не на легло, което на дневна светлина потискащо да напомня за спане и болест, две кресла, тоалетно шкафче, гардероб и писалище — всичките от едно и също светло дърво. Върху боядисаната в кремаво библиотечка имаше ваза с анемони, а в камината гореше огън, който разпространяваше възкисел аромат и едва-едва напомняше лъх на цветя — познат аромат, който не можех да определя точно.
— Ябълково дърво — каза мисис Томпсън. — Покрай кризата за въглища станахме познавачи. Има и електрическо отопление, но помислих, че в такъв отвратителен ден, като днешния, ще е по-весело да гори истински огън.
На отсрещната стена висяха три малки картини: „Пристанището в Арл“, една сцена с кънкьори на Брьогел и „Олимпия“ на Мане.
— Специално подбрани във ваша чест — заяви мисис Томпсън. — Репродукции „Медичи“. Имаме цяла картинна библиотека, когато ви омръзнат тези, просто ще ги заменяте с други.
— Кънкьорите ми харесват — измънках аз, като исках да кажа, че те най-много ми харесват; но това не беше вярно, защото дори когато произнасях тия думи, гледах Олимпия, бяла, пълничка и студено сдържана. Възпитанието ми обаче ме спираше; не можех да призная пред жена, че ми харесва голото тяло.
До този ден не се бях вглеждал сериозно в никоя картина. Знаех например, че във всекидневната на леля Емили има три акварела, но не можех дори да си спомня какви са, а съм средно наблюдателен и повече от две години съм ползувал тази всекидневна. Просто в Дафтън картините бяха част от мебелировката, те не бяха предназначени за гледане. Репродукциите „Медичи“ определено имаха тази цел. Те принадлежаха към цял един начин на красиво съществование; за мое учудване баналната фраза от женските списания съвсем точно предаваше атмосферата на стаята — беше също като „готов костюм, който приляга точно“.
— Сигурно ще искате да се измиете — каза мисис Томпсън. — Банята е вдясно, а другото необходимо помещение — до нея. — Тя взе връзка ключове от тоалетната. — Вашите ключове, Джо, докато не съм забравила. От входната врата, от вратата на стаята, гардероба, бюрото и дявол знае за къде са тия двата, но сега ще се сетя. След половин час ще има кафе, между другото. Или може би предпочитате чай?
Казах, че кафето ще ме задоволи напълно (много повече ми се искаше да пия чай, но инстинктивно чувствувах, че това не беше съвсем редно в такъв час на деня). Когато тя напусна стаята, отворих куфара си и разгънах моя халат. Никога преди не бях имал халат; леля Емили не само смяташе, че халатът е лукс (сакото вършеше същата работа), а и че той е нещо като ливрея на безделието и упадъка. Докато го гледах, сякаш чувах гласа й: „По-добре да стоиш гол — би казала тя. — Работник в халат ми прилича на малоумен, също като някоя фльорца, дето се върти из къщи и я мързи да се умие… По-добре си похарчи парите за нещо разумно, момче!…“ Усмихнах се. В тази дреха наистина нямаше нищо разумно. Материалът, спомням си, беше много тънка вискоза, а продавачът бе казал, че е коприна шанжан, което значеше, че на различна светлина изглежда ту ярък, ту мътнокафяв. Шевовете бяха лоши и след първото пране заприлича на безформен парцал. Представляваше типичен пример на стоките, които се произвеждаха за изгладнелия пазар веднага след войната, май че бях пиян, когато го купих.
И въпреки това той ми достави много повече удоволствие от сегашния ми халат, който е купен в „Сулка“5 на „Бонд стрийт“6. Не че не харесвам „Сулка“; той е най-доброто, а аз винаги нося най-доброто. Но някой път съзнавам неприятно ясно, че ме карат да бъда жива реклама на фирмата, нещо като човек сандвич7. Не искам да съм зле облечен, но мразя мисълта, че ако пожелая да се облека зле, не бих посмял да го сторя. Тогава купих евтината дреха от вискоза, за да си доставя удоволствие; а сега купувам скъпата копринена дреха, защото такова е неписаното условие в моя договор — да нося винаги дрехи от първо качество. И никога не ще мога отново да се почувствувам така свободен, богат и светски, както през този пръв следобед в Уорли, когато си свалих сакото и яката и отидох в банята, облечен в истински халат.
7
Човек-сандвич — наемни работници, които носят рекламни плакати по улиците, един отпред и един отзад. — Б.пр.