— Няма ли сега никой от Сент Клерови в Уорли? — попитах я аз.
— Само мама е останала. Тя казва, че наследствените данъци и пиенето довършили рода. Нейното семейство е живяло в Ричмонд — сега са покойници. Имало само един мъж от рода Сент Клер и той бил убит през 1914 година. Повечето мъже от рода били убивани по време на война. — Тя потръпна. — Доволна съм, че съм жена.
— И аз съм доволен — казах и я целунах.
Луната се закри зад облак и потъмнялото „Фоли“ за миг заприлича на истинска развалина. Човекът, който го построил, беше мъртъв, всички Сент Клерови бяха мъртви; аз бях жив и почувствувах, че дори фактът на моето съществование сам по себе си е победа над тях; също и над родителите й, над Хойлейк, Боб и Джек Уелс; те бяха привидения, само аз бях действителен.
— Ще дойдеш ли с мен на градския бал? — попитах аз.
— Страшно съжалявам — отвърна тя, — но не мога.
— Защо?
— Отивам с Джек.
— Мислех, че ме обичаш. Или може би предпочиташ него. И скъпата му кола?
— Как можеш да ми говориш такива неща? — Тя скочи на крака; сякаш гневът й я изправи. Пет пари не давам за смешната му кола. Пет пари не давам и за това, че ти нямаш кола! Мама го покани да бъде заедно с нас — тя винаги така прави. Ще отидем с нашето „Бентли“, дори няма да бъдем сами двамата. — Започна да плаче. — Не, ти не ме обичаш!
Беше наскърбена, изглеждаше мъничка и самотна. В този миг почувствувах истинско съжаление към нея, сякаш беше обикновено момиче, а не дъщерята на Хари Браун с преградата от стоте хиляди лири между нея и истинската скръб.
— Мила моя, прости ми — помолих аз. — Обичам те, но съм идиотски ревнив! — Хванах я за ръката и я притеглих до себе си. — Не плачи, любима, очите ти ще се зачервят. Хайде, гушни се при мене и престани да плачеш заради твоя Джо! — Целунах я леко и почувствувах, че се отпуска в ръцете ми.
— В къщи понякога е ужасно — каза тя между риданията си. — Не говорят за тебе, но знам, че не искат да излизаме заедно. Казват, че съм била твърде млада, за да ходя сериозно с някого, но зная, че не е това причината.
— Защо не им кажеш?
— Джо — отвърна тя, — аз съм само на деветнадесет години. Нямам професия, нито опит. Татко и мама винаги са казвали, че не ще се нуждая от нищо.
— Аз мога да те издържам.
— А ако не ми дадат разрешение за женитба?
Спомних си за нашето пойно птиче, което едно време държахме в къщи. Аз го пуснах от кафеза и то отлетя в мръсния заден двор; пет минути след това котката го хвана. Внезапно разбрах, че не мога да искам от нея да напусне дома си, за да го замени с някоя евтина квартира и затъпяваща служба в магазин или фабрика: Сюзън стои цял ден зад тезгяха на някакъв магазин, лицето й е застинало в усмивката на продавачка, а краката я болят. Сюзън е във фабрика и получава заповеди от надзирателката, която я мрази заради младостта й, красотата й, говора й и нейното явно превъзходство и която намира хиляди дребни неща, с които да трови живота й! Такова нещо би ме накарало отново да изпитам същите чувства от преди двадесет години, когато видях обезобразеното телце на птичето, и разбрах, без никакво съмнение, че вината е само моя.
— Не се тревожи, мила — казах. — Ще намерим начин да се оженим.
— Те обикновено ми дават винаги това, което поискам — прибави тя. — Поне татко ми дава. Те не са лоши, Джо, наистина не са лоши! — Тя се хвърли внезапно върху мене и покри лицето ми с целувки. — О, господи, толкова много те обичам, че просто не можеш да си представиш…
Тя обичаше с напрежение; напомняше ми напрегната игра на тенис — смесени двойки. Когато пъхнах ръка под блузата й, потръпна конвулсивно.
— Джо, Джо, Джо! — Беше някъде далече от мене, не можех да я последвам, но знаех, че трябва да бъда с нея. — Обичам те, Джо. Толкова много те обичам, че бих ти позволила да ме стъпчеш, ако поискаш, ще ти дам да ме разкъсаш на парчета и няма да ми тежи! — Тя притисна моята ръка към гърдите си. — Искам да ме заболи тука. О, боже мой, толкова си красив! Имаш прекрасни очи, като на Христос…
Почувствувах как желанието ме напусна. Думите й отекваха в ушите ми — никога нямаше да ги забравя. Бяха романтични, но зад тях се криеше страст, която ме плашеше със силата си.
— Обичам те — казах аз. — Иска ми се да те целувам навсякъде! — Пъхнах ръка под полата й.
— Недей. Моля те, недей.